— Разбира се — майорът от своя страна отговори на тона й също с по-разумен подход. — Разузнаването ни малко не го биваше. Утре пак ще опитаме.
— Благодаря — рече тихо тя. Майорът прекоси празния апартамент и застана до вратата, като я придържаше отворена пред нея. Почти беше минала оттатък, когато остро я прониза нещо, което тя би могла да нарече единствено „завист“: внезапното усещане, че се намира в близост до човешко същество с дарби като нейните. Лицето й пребледня и тя заекна:
— Н-н-не още. Тя е тук!
— Къде? — настоя майорът и отново я тласна към прозореца.
— Да, да, да — мърмореше Вара, докато той я буташе напред. „Държат се с мен като с презрен дребосък!“ Но вълнението от преследването беше силно. Тя протегна разтреперан пръст и избърса устните си с опакото на другата ръка. — Там, долу! Близо е!
Агентът се вгледа в тълпата долу, проследявайки линията от пръста на дребничката жена. Забеляза женска фигура, бързонога и почти безцветна, да се стрелва през тълпите към входа на един плунжер.
Той незабавно предупреди по кома останалите агенти долу на улицата.
— Сигурна ли сте? — попита той настоятелно Вара, но тя само сочеше и търкаше устни — толкова силна беше възбудата. Мразеше това чувство — беше го опознала около другите в групата на Уанда и Стетин, но никога толкова силно. Завист като болка в гърдите, сякаш това момиченце можеше да й открадне всичко в живота и да й остави само надежди и безкрайни разочарования.
— Хей! — възкликна тя. — Хванете я, моля ви!
Нещо караше Клиа да чувства скалпа си, все едно че гори, и щом тя се стрелна в кабината на асансьора, нададе вик. Двама доста възрастни мъже с тежки черни, прошарени в сиво мустаци я погледнаха с кротка загриженост.
Клиа не виждаше над раменете им. Тя скочи и мярна двама мъже с квадратни лица, които тичаха, колкото им крака държат, към отворената врата на асансьора. Вратите започнаха да се затварят; агентите креснаха да спрат и дори светнаха с шифровани блинкери, за да поемат контрола над механизма.
Клиа бръкна в джоба си и измъкна ремонтен ключ — незаконнна, но стандартна екипировка на куриерите. Вратите на асансьора се поколебаха, после спряха. Тя мушна ключа в контролното табло и изкрещя:
— Спешен случай! Надолу, веднага!
Вратите продължиха да се затварят. Двамата мъже не успяха да стигнат навреме и задумкаха по тях, като й крещяха да спре.
Възрастните мъже се дръпнаха от нея.
— Къде бихте искали да слезете? — попита ги тя усмихнато, останала без дъх.
— На следващото ниво, моля — обади се единият.
— Чудесно! — зададе инструкции на асансьора, а после накара възрастните мъже да забравят и че са я виждали, и че са преживели нещо извън рамките на обичайното.
На следващото ниво те слязоха, а тя бързо нареди на вратите отново да се затворят. Облегна се с въздишка на оцапаната с кал стена. Един скърцащ механичен глас се обади:
— Инструкции при злополука. Кое ниво на поддръжка?
Тя напрегна всички сили и усети петна от тревоги на много нива — нагоре и надолу. Скалпът продължаваше да я боли. Трябваше да се измъкне извън обхвата на екипите, пратени да я издирят. Имаше само една вероятна посока — надолу.
— Дъното — нареди тя. — Нула.
На четири километра под всички обитаеми нива…
Реките в покрайнините.
18
Трич се срещна с Морс Планч на неутрална територия, далече от трюма, но близо зад каютите на екипажа, в безтегловен сервизен коридор. Ако се бе надявала, че в условията на безтегловност ще го постави в неизгодно положение, не беше познала — Планч в безтегловност се чувстваше също толкова добре, както и при стандартна гравитация.
— Твоят труп притежава някои забележителни дарби — отбеляза тя, щом Планч се появи иззад преградата.
— Твоят екипаж страда от някои забележителни пробойни в етиката — отвърна Планч.
Трич сви рамене.
— В днешно време амбицията е постоянно проклятие. Намерих Гела Анданч извън трюма, в окаяно състояние. Сега е в лазарета, стабилизиран.
Планч кимна; Лодовик не беше чул името на мъжа и съвсем случайно се беше натъкнал на Планч, докато носеше безжизненото тяло. Планч бе поел Анданч и бе наредил на Лодовик да се върне в трюма. Би трябвало все още да е там.
— Какво са търсили?
— Някой им е платил — ведро обясни Трич. — Предполагам, някой противник на компанията или компаниите, които плащат на тебе. Ако бяха успели да им доставят Лодовик Трема, всеки от тях щеше да вземе петдесет пъти повече, отколкото им плащам аз за една стандартна година. Това са много пари дори и за корупцията в Империята.
— Как ще постъпиш с тях?