Разнебитено наземно такси с форма на бонбонче се приближи на големите си бели колела. Шофьорът беше възрастна жена, облечена в избеляла червена ливрея. Диалектът й беше твърде силен и почти непонятен, но Планч успя да се разбере с нея. Тя като че ли си отдъхна, като разбра, че пътниците ще й платят — в имперски кредити! — и още по-щастлива да се измъкне от градския център.
— Знам, че в миналото си работил за Чен — каза Лодовик, докато се промъкваха по експресната магистрала, цялата в дупки. Тук магистралите бяха открити, а не прокарани под куполи или под земята като на Трантор. Утринното слънце заслепяваше Планч, а въздухът беше обагрен в розово и придаваше на всичко топло, носталгично сияние. — Бях посветен в някои дела.
— Разбира се.
— Сега работиш за човек на име Позит — продължи Лодовик.
Планч подскочи стреснато и доби крайно нещастен вид.
— Би трябвало веднага да те застрелям и да се махна от Мадер Лос — промърмори той.
— Е, знаеш необходимите кодове — отбеляза Лодовик. — Това се вижда. Разгневил си се на Чен, когато е започнал да провежда политиката, задушила Мадер Лос… и другите ренесансови светове. И все пак изстискването, както ти се изразяваш, на ренесансовите светове не е било поначало политика на Чен. То е започнало, докато Първи министър е бил Хари Селдън, приложил тази политика за увеличаване на стабилността в Империята.
Планч изсумтя, че много добре знаел за връзката със Селдън.
— Не одобрявах много от действията, предприети от Империята, и Чен го знаеше, когато работех за него. Но сега не работя за него.
— Няма нужда да с8е тревожиш — увери го Лодовик. — Чен никога няма да разбере.
Планч се сви в напуканата седалка.
— Двайсет минути — подвикна шофьорката с бодър глас.
Къщата беше най-необикновената къща, която Планч беше виждал — една-единствена малка сграда, щръкнала сама сред поле, покрито с ниски зелени растения, оформящи нещо като жив килим под топлите слънчеви лъчи. Покрайниниите на града бяха на десет километра оттук и най-близкото здание, подобно на това, беше отдалечено почти на пет километра. Земята между тях се състоеше от ниски, ширнали се хълмове, покрити с равнинни храсталаци, пурпурни или тъмнозелени, биещи на синьо. Провинцията изглеждаше елегантно жизнерадостна, доста ярка в сравнение с рушащия се, дрипав град.
Таксито ги остави на широк павиран кръг пред сградата. Самотна висока мъжка фигура бе застанала под платнена тента, лениво припляскваща под топлия лек ветрец. Той пристъпи напред и се поклони на Морс Планч.
— Добра работа си свършил — рече мъжът.
Планч му отвърна също с поклон, после протегна неловко ръка към Лодовик и любезно каза:
— Не ми е създавал много проблеми.
Той отстъпи назад, като че те можеха да направят нещо неочаквано, да се сбият или може би просто да избухнат в пламъци.
— Свободен си да си вървиш — рече мъжът.
— Трябват ми документи за освобождаване. Ти като че си свръзката, с която се срещнах на Трантор, но…
Мъжът махна и един овехтял, но напълно функциониращ автомат излезе от къщата, понесъл малка чанта.
— Това засега ще изпълни уговорката ни. Чантата освен това съдържа и всякакви документи, каквито може да са ти нужни да отидеш където си искаш, без опасност, в териториите, все още подвластни на Империята.
— Искам да се махна от империята завинаги.
— Ще намериш и документи, които ще ти помогнат за това — обясни мъжът.
Планч въпреки смущението си като че не искаше да се върне при чакащото такси.
— Какво още мога да ти предложа? — попита мъжът.
— Обяснение. Кой си ти, кого представляваш?
— Никого — отвърна мъжът. — Съжалявам, че ти го казвам, но скоро ще забравиш всичко, което си видял тук, както и ролята си в спасяването на моя приятел.
— Приятел?
— Да — отвърна мъжът. — Знаем се от хиляди години.
— Ти не се шегуваш. Кой си ти? — попита Планч въпреки глождещия го изблик на страхопочитание, смесено с истински страх.
— Моля те, върви си — отвърна мъжът и леко докосна главата си. Планч също докосна главата си в синхрон, обърна се без повече думи и се върна при колата. Вратата се отвори пред него със скърцане, от което да те побият тръпки.
Лодовик наблюдаваше как неговият спасител потегли. После, без изобщо да използват човешки думи, а високочестотен, пулс-модулиран звуков сигнал и изригвания на микровълни, двамата си размениха поздрави и Лодовик бе частично информиран.
След това Р. Данийл Оливо каза на глас:
— Да го направим засега за човешко време и по човешки начин.