Данийл го слушаше също с човешко изражение — някаква тревожна очарованост. Имитирането на човешкото поведение толкова дълго време бе създавало рефлексни пътища и при двата робота и понякога беше по-лесно да ги покажеш, отколкото да ги потиснеш.
— Предвидих голяма нестабилност — заобяснява Данийл. — Векове на конфликти между човеците около системите, които се стремят да заменят Империята и да се превърнат в центрове на властта. Не всички такива светове биха могли да спечелят; борбата би причинила неизказани страдания и разруха в мащаб, невиждан в човешката история. Империята ще рухне — толкова знаем. Но всички мои усилия са посветени на смекчаването на последиците от това рухване, на намаляването на човешкото страдание до минимум. Законът на Зерот…
— Законът на Зерот — тъкмо той ме тревожи.
— Векове наред си приемал, че той е най-важен. Защо да те тревожи?
— Според мен Законът на Зерот може да е мутационна функция, разпространила се сред роботите като вирус. Не зная как е възникнал, но може да е провокиран от друга мутация — парапсихологични функции в роботите.
— Поставянето на Закона на Зерот под въпрос може да ни доведе до заключението, че всичко, което съм се опитал да постигна, е грешка и че всички роботи, които ме следват, трябва да бъдат деактивирани, включително и аз.
— Съзнавам величината на моето предположение.
— Очевидно с теб се е случило нещо много интересно — отбеляза Данийл.
— Да — отвърна Лодовик и приятното му закръглено лице премина през серия случайни, некоординирани изкривявания. — Тези въпроси и подтикващи към разкол мисли може да се дължат на промените в самия мен. Следвал съм водачеството ти хиляди години… Да чувствам съмнения сега… — гласът му се превърна в напрегнато металическо скърцане. — Аз съм нещастен, Данийл!
Данийл внимателно обмисли ситуацията, сякаш вървеше през минирано поле.
— Съжалявам за обзелия те смут. Не си първият, несъгласен с Плана. И други са изразявали подобни възгледи — преди много хиляди години. След като човеците са ни изоставили, е имало много схизми сред роботите. На жискарийците — тези като мен, следовниците на идеите на Жискар Ревентлов — са се противопоставяли други, които са настоявали за стриктна интерпретация на Трите закона.
— Тези събития не са ми познати — призна Лодовик с по-твърд глас.
— Не се е наложило да стане дума. Освен това може би всички тези роботи вече са недействащи — не съм ги чувал от векове.
— Какво се е случило с тях?
— Не зная — отвърна Данийл. — Те се нарекоха келвинианци по името на Сюзън Келвин. — Всеки робот знаеше коя е Сюзън Келвин, макар вече никой човек да не я помнеше. — Преди тези схизми имаше къде-къде по-лоши събития. Неописуеми задачи, възложени на роботите от човеците, изпълнени от някои от онези, които щяха да станат келвинианци. Тези спомени сами по себе си предизвикват безпокойство.
— Това, че ти причинявам безпокойство, не пердизвиква у мен удовлетворение, Р. Данийл — каза Лодовик.
Данийл отново седна на другия стол и скръсти ръце. И двата робота осъзнаваха тази мимикрия на човешки действия; и двата бяха свикнали с подсказванията на човешкия им горен слой и не смятаха това поведение и тези жестове за особено дразнещи. Понякога те дори им вдъхнаха увереност и Лодовик забеляза, че стойката на Данийл на стола, интонацията на гласа му и изразът на лицето му като че ставаха все по-човешки с напредването на разговора. Никой не искаше да се върне към много по-бързите начини на микровълнова или високочестотно-звукова комуникация. Това бе ситуация сложна и деликатна и по-бавният начин — човешката реч — изглеждаше много по-безопасен.
— Ще се върнеш на Еос. Ще видим какво може да се направи там — рече Данийл. — Надявам се да се възстановиш напълно.
— Както и аз — рече Лодовик.
През по-голямата част от обратния път към космодрума Планч седеше, без да помръдва. Гледаше през предното стъкло през рамото на шофьорката и се опитваше да не обръща внимание на дърдоренето й с тежък акцент. После потръпна, извади малкия магнетофон от скрития си джоб и се вторачи в него. Няколко минути не можеше да реши дали да пусне записа или просто да изхвърли магнетофона през прозореца.
— Фсичкуту туй беши ногу бугату, ут кусмудрума напрау тичаха пърити, фсичкити коръби нъсам литяхъ… — рече възрастната жена и го погледна през рамо. Очите й бяха бледосини, много будни, много мъдри. Усмихна се и лицето й се набръчка в сто речни делти. Планч кимна — чуваше само половината от онова, което тя казваше.
— Ся й беднутия, коръби нема, рабутъ нема. Пу цял ден съ ръскарвъм къту изуглавинъ, няа шес-пет!