— Това ще е Калусин — избоботи той. Отпусна ръка. Клиа усети как я докосва нещо като лек ветрец, а после си отива. — Мисля, че сега си е вкъщи или някъде, където не може да бъде открит. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Той… той ми каза, че щял да намери… да ми намери място, където да съм в безопасност. Мисля, че това искаше за каже.
— Мда. Добре. — Едрият далит се обърна и отново бутна вратата. — Можеш да го изчакаш вътре, докато дойде.
Тя се поколеба.
— Всичко е наред — обади се гигантът и гласът му почти я принуди да му повярва докрай. — Няма да ти сторя нищо лошо, разбира се. Ти си от сестрите. Казвам се Бран. Влизай.
Брав затвори вратата след тях и се изправи в цял ръст. Въпреки размерите му Клиа не чувстваше страх. Той се движеше с предпазлива грация, която би могла да бъде изчислена така, че да не тревожи или заплашва, ако не изглеждаше толкова естествена. Усмихна й се отвисоко.
— Дал? — попита той.
— Да.
— Повечето сме от Дал. Неколцина идват от Мизаро, малко повече — от Лавренти.
Тя вдигна вежди.
— Каквото и да е това, то ни прави добри слуги — усмихна се лекичко Бран. — Ти откога знаеш?
— От дете — отвърна Клиа. — А ти откога си тук?
— Само от няколко месеца. Калусин ме вербува по равноденствието. Напуснах Дал преди пет години. Бях твърде едър да работя в шахтите.
Клиа се огледа из обширното пространство, в което бяха влезли, и видя много редове от индустриални рафтове, покрити с щайги, струпани стари мотори от асансьори, поясни системи за доставка — всички — тихи и обгърнати от мрак.
— Какво е това?
— Калусин работи за един човек на име Плусикс. Плусикс внася разни неща от другите светове и ги продава тук. — Бран тръгна по една пътека между рафтовете, погледна през рамо и додаде: — Калусин ще дойде чак след час. Спи до късно. Искаш ли да поразгледаш съкровищата?
— Ами добре — сви рамене Клиа. Тръгна бавно след здравеняка, обгърнала ръце с рамене — в склада беше хладничко.
— Тук има всякакви неща от хиляда светове — гласът на Бран едва се чуваше в обширното пространство. Складът беше по-голям, отколкото си мислеше тя — огромни портали с масивни плъзгащи се врати водеха към зали, още повече наподобяващи пещери. — Там, откъдето идва всичко това, то е боклук — и, повярвай ми, императора също не би го впечатлило. Но Сивите тук, на Трантор, просто трябва да го притежават. Всяко малко кътче в апартамента има нужда от сушени бодливи клонки от Гиасонд или от транс-кутия от Десемер отпреди Империята. Плусикс ги купува за нищо пари и ги спасява от преработка и рециклиране. Купува празно пространство в корабите с храна от осигуряващите храна съюзници или от свободни търговци с разрешение от Империята. Докарва ги тук. Печели по двайсет процента от товар — много по-добре, отколкото на Транторската борса. За трийсет години е станал богаташ.
— Никога не съм чувала за Плусикс.
— Той не продава нищо сам. Бюрократите обичат да има някаква история, а той самият не е никаква история. Никога не съм го виждал и мисля, че и Калусин не го е виждал.
— Значи той просто го поверява на добри разказвачи на истории?
Бран избоботи тихичко и Клиа доста радостно осъзна, че той се смее.
— Да — погледна я той одобрително през рамо. Като че не му се искаше да се обърне с лице към нея. Тя почти несъзнателно се опита да го убеди да се обърне. Искаше да разбере по-ясно как я намира.
— Престани — каза той и раменете му се напрегнаха.
— Какво да престана?
— Всички тук опитват същото, а на мен не ми харесва. Не ме карай да правя нищо, просто ме помоли с думи.
— Съжалявам — каза Клиа съвсем искрено. Тонът му беше повече от обиден — сякаш току-що го беше предал приятел!
— Да, това е естествено, предполагам. Чувствам го, но на мен не ми действа. Казах, че ти си от сестрите. Не знаеш ли какво означава това?
— Предполагам… предполагам, означава че ти си като мен.
— Не съм като тебе, не точно. Ти убеждаваш. Аз карам хората да се чувстват добре и щастливи. Не мога да ги накарам да направят нищо, но те обичат да са край мен. Аз обичам да съм край тях. Взаимно е. Така че просто няма нужда да ме убеждаваш. Просто ме питай.
— Ще те питам.
— Но не искай от мен да те гледам — додаде Бран. — Поне в началото. Много ми е трудно с жените. Тъкмо затова напуснах Дал — не само защото не можех да работя в шахтите.
— Не разбирам.
— Срамежлив съм и си имам основания.
— Бих искала да ги знам.
— Разбира се, че ще искаш — рече дружелюбно Бран. — Нали си жена. Усещам, че ме харесваш. А аз харесвам жените… много. Намирам ги за красиви. Очарователни. И се влюбвам в тях страшно бързо. Но онова, което правя… въздействието, което оказвам… след време то избледнява и жените ме виждат такъв, какъвто съм: някакъв си бабанко без перспективи. Така че ме зарязват и аз си оставам сам.