— Сигурно е много болезнено — каза Клиа, макар че всъщност не разбираше защо. Толкова отдавна беше самотница, че мисълта за самотата изобщо не я тревожеше. Освен това нямаше и ясна представа какво е да си влюбен. Мечтите й бяха по-скоро за продължителна и задоволяваща сексуалност без задължителна дълбока емоционална връзка. — Аз самата обичам да съм сама. Всъщност не ме е грижа какво мислят другите за мен.
— Късметлийка си — забеляза Бран.
— Та кой разказва историите за тези неща, за да ги продаде? — Клиа искаше да смени темата. Срамежливостта и уязвимостта на Бран й идваха привлекателни малко в повече.
— Магазинерите по цял Трантор — отвърна Бран. — Пресоналът пише доклади за съкровищата, ние ги прилагаме към официалните митнически формуляри, доставяме ги по базарите и Сивите се юрват да ги изкупуват. Никога ли не си виждала магазин за чуждопланетни антики?
— Никога.
— Е, ако се задържиш достатъчно, може би някой от нашите ще те заведе. Аз излизам само по времето за сън, когато навън няма много хора.
Калусин, мъжът в мръснозелено, се настани зад грамаданското бюро и скръсти ръце. Бюрото беше цялото в красиви дрънкулки от най-различни светове, всичките — безполезни, доколкото можеше да прецени Клиа, но привлекателни — или може би просто разсейващи.
Бран беше застанал зад нея. Тя не отлепяше очи от Калусин, макар че усещаше порив да погледне Бран. Имаше нещо в способностите на едрия далит, което той не й казваше. Както и да е. И той не знаеше всичко за Клиа.
— Нашите убедители са хора много зловещи, знаеш ли? — усмихна й се Калусин. — Много талантливи и много зловещи. Трябва да ни наблюдават и да поддържат тук здрава дисциплина, иначе може да се разчуе — а според тебе дали хората в Трантор ще се зарадват да разберат, че съществуват такива като тях? Късметлии хора, убедителни. Хора, които успяват да се справят… но има нещо странно, знаеш ли? Никой от тях не е успял да пробие в Двореца. Стоят на едно постоянно равнище на човешките постижения и се държат настрани от политиката. Това вижда ли ти се смислено, Клиа Асгар?
— Не — поклати глава Клиа. — Ние трябва да контролираме нещата, ако всичко онова, което каза, е вярно.
— Е, вие като че ли се самоограничавате. Доволни сте да си живеете живота и да оставяте по-висшата материя на обикновените хора. Защо така, не знам. Но търговецът Плусикс обича вашата компания. Разбираш ли, че никога няма да се срещнеш с Плусикс, не и лично, дори и след като се присъединиш и положиш клетва?
— Нямам нищо против — рече Клиа.
— Възбужда ли това любопитството ти?
— Не — изсумтя Клиа. — Какво трябва да правя?
— Първо, да обещаеш, че ще се научиш да контролираш дарбите си в присъствието на други убедители. Особено ти, Клиа Асгар. Ти си една от най-силните убедителки, които съм срещал. Стига да искаш, можеш да ни накараш всичките да ходим на ръце, но ние ще разберем какво е станало и ще ни се наложи да те убием.
Клиа усети лека тръпка на смут. Никога не се бе опитвала сериозно да се контролира; бе израсла с тази си способност и я използваше също тъй естествено и непреднамерено, както и говора — може би даже още по-непреднамерено, защото много не я биваше по разговорите.
— Добре — каза тя.
— В замяна ние ще те закриляме, крием, ще ти даваме полезна работа. И… ще бъдеш интервюирана от Търговеца Плусикс.
— О, добре — тихо каза Клиа.
— Не се страхувай от него — обади се Бран с тихия си боботещ глас.
— Няма.
— Той е деформиран — обясни Калусин. — Така предполагам. Плусикс не ни казва нищо, но… — ръката му посочи кабинета, склада, квартирите им, всичко с един замах. — Той ни осигурява всичко това. Моята теория, която съм обяснил и лично на Плусикс, е, че той също е някакъв особен тип менталик, не много добър в убеждаването или в смазването на обществените механизми, а по-скоро тип, който обича да е обкръжен от хора с вашите дарби. Но той никога нищо не потвърждава и не отрича.
— О — възкликна Клиа. Искаше й се да приключат с церемонията и да се прибере в квартирата си. Искаше да е сама и да си почине. Не беше спала както трябва дни наред. Почивка — и храна. Откакто беше пристигнала в склада, Бран на два пъти я беше водил в закусвалнята на служителите и беше погълнала огромни количества храна, но все още се чувстваше гладна.
Устоя на порива да погледне Бран. Задържа погледа си върху Калусин.
— Много се радвам, че си с нас — каза той и присви гладките си като на бебе устни. Нито се усмихна, нито се намръщи, но очите му, макар и да не помръднаха, като че огледаха всяка важна подробност по нея. — Благодаря — каза той и се обърна към прозореца с изглед към най-голямото складово помещение. Бран я докосна по рамото, тя трепна и последва здравеняка навън.