Стояха на платформата за приземяване на отдалечено външно пристанище. Космодрум. Слънцето грееше ярко, из въздуха летяха насекоми и опрашваха маслоцветните поля, заобикалящи сградите от бетон и пластомана.
Лодовик продължаваше да цени водачеството и присъствието на Данийл, но докога щеше да продължи това? Всъщност през последните няколко дни на Мадер Лос той сдържаше цялата си инициативност от страх да не предизвика Данийл. Човекоподобните роботи от неговия тип обаче използваха инициативността по много начини — не само за да определят широкомащабни курсове на действие. Не можеше да потисне мислите, изникващи от сърцевината на разума му. „Данийл ще задържи хората. На хората трябва да се позволи сами да направляват съдбата си. Ние не разбираме животинския им дух! Ние не сме като тях!“
Самият Данийл беше казал, че за роботите не е лесно да разберат човешкия ум и съдба — ако изобщо можеха да ги разберат. „Лудост е да контролираме и насочваме историята им! Самонадеяната лудост на излезли от контрол машини.“
Нещо непознато се промъкваше в мисловните му процеси — следа от глас, който беше чувал по-рано.
Данийл говори с капитана на търговския кораб — дребен, мускулест мъж с лице, покрито с ритуални белези и белезникава кожа. Обърна се и махна на Лодовик да отиде при него. Лодовик тръгна напред. Капитанът му се ухили страховито.
Щом се качиха на кораба, Лодовик се огледа назад. Насекоми — навсякъде по планетите, подходящи за хора, всичките си приличаха с дребни местни вариации, обясняващи се най-вече с бърникането в гените в продължение на хилядолетия. Всички приспособени да поддържат екосистеми, добри за човешката цивилизация.
Нито едно диво създание по цял Мадер Лос. Диви животни можеха да се намерят само на онези петдесет хиляди свята, заделени за ловни и зоорезервати: планетите градини, които Клаюс толкова харесваше, планети, които гражданите можеха да посещават само с императорско разрешение. Някога отговаряше за бюджетните суми, заделени за тези резервати. Линг Чен искаше да ги ореже като ненужни разходи, но Клаюс пряко бе помолил да ги спасят, а после бе последвало някакво натруфено „услуга за услуга“, в което Лодовик не беше посветен.
Лодовик се чудеше как е възникнало всичко това — световете градини и укротените или изцяло покрити човешки светове. Толкова много история, до която нямаше достъп. Толкова много въпроси напираха под ограниченията, които си беше наложил сам.
Вратите на кораба се затвориха зад него и той прикри едно алгоритмично завихряне, което по човешки би се наричало интелектуална паника — не от затворените пространства на кораба, а от разцъфващите в собствения му ум цветя на любопитството!
В тяхната малка каюта Данийл постави малкото им багаж на рафтовете и издърпа малка платформа за сядане. Лодовик остана прав. Данийл скръсти ръце.
— Няма да ни безпокоят — каза той. — Тук можем да се отпуснем до най-ниско ниво. Срещата ни е след шест часа, а на Еос ще сме след три дни.
— Колко време имаме, преди да изгубиш контрол над ситуацията в Трантор? — попита Лодовик.
— Петнайсет дни — отвърна Данийл, — без да отчитаме непредвидените обстоятелства. А такива винаги има, когато си имаме работа с човеци.
26
Вара Лизо едва сдържаше гнева си. Вдигна юмруци към Фарад Синтер, който се дръпна с лека шокирана усмивчица, и го заобиколи в обширната канцелария по обществените дела. Неколцина Сиви, тикащи колички или понесли куфарчета, съзерцаваха сблъсъка им от съседния коридор с почуда и скрито, безцветно веселие.
— Това е идиотско! — изсъска му тя, после сниши глас: — Да премахнем натиска… и те ще се прегрупират! А после ще тръгнат да преследват мен!
Русият майор, нейната постоянна и в момента изключително дразнеща сянка, подрипваше безрезултатно наоколо и се опитваше да се наложи. Но Вара маневрираше около него също толкова сръчно. Синтер остана с впечатлението, че тук има малък, срамен бунт. Тръгна рачешката назад към отворената врата на втория си кабинет и успя да вкара тази дребна междуособица на не толкова публичен терен.
— Ти загуби следата! — полуизлая, полувъздъхна той, щом една Сива затвори вратата подире им. Сивата просто погледна тримата и невъзмутимо се отправи по задачите си.
— Издърпаха ме! — изстена Вара. От очите й бликнаха сълзи и потекоха по бузите. Майорът рязко прекъсна танца си и остана на място, цял разтреперан; крайниците му потръпваха. После потърси стол, забеляза един в ъгъла и се строполи на него. Синтер го наблюдаваше с опулени очи.
— Ти ли го направи? — попита той Вара.
Вара затвори уста, леко изтраквайки със зъби, отметна главата си на дългата си тънка шия и впери поглед в майора.