— От имперските училища?
— Не — отвърна Плусикс. — Никога не съм преподавал в имперските училища. А сега мога ли да ти задам няколко важни въпроса?
Клиа се загледа в тавана и не отговори; после се почувства глупаво.
— Естествено. Давайте.
— Откога знаеш за способностите си да убеждаваш?
— Карам я някакси. Само това правя.
— Моля те. Калусин ме уверява, че ти си сред най-талантливите, които е срещал.
— От съвсем малка. Не помня откога. Допреди няколко години не знаех, че другите не са като мен.
— Баща ти е вдовец?
— Мама почина, когато бях четиригодишна. Липсва ми. — „И защо разказваш на този призрак за чувствата си?“
— От колко години си сама?
— От три.
— Работила си за различни хора. Била си куриер, издирвала си информация… Друго? Незаконни сделки, понякога и неетични, под твоето равнище?
Клиа извърна поглед от изображението и стисна ръце в скута си.
— Изкарвах си хляба. Дори давах на баща си пари. Не ги отказваше.
— Не, разбира се, че не. Дал преживява трудни времена. Срещала ли си и други като тебе?
— Понякога. Бран например.
— Бран е забележителен и е различен от тебе, както си забелязала. Срещала ли си жената, която помага на полицията да издирва такива като тебе?
Клиа преглътна.
— Никога не съм я виждала. Усещала съм я — най-вече по начина, по който всички мръсници хукват да бягат.
— Усещала ли си я в съзнанието си?
— Като перце. Като Бран може би, само че по-силна. Ти убедител ли си?
— Не е важно. Вярваш ли, че щеше да си по-добре без твоите дарби?
Клиа рядко се беше замисляла над тази възможност. По-скоро да я бяха питали по-добре ли щеше да е без уши или без пръсти.
— Не. Е, понякога си мисля… — тя млъкна.
— Да?
— Бих искала просто да съм нормална. Обикновен човек, като другите.
— Това е разбираемо. Вярваш ли в роботите, Клиа?
— Не — отвърна тя. — Сега не. Може би някога, преди е имало автомати и тям подобни. Но никога не съм вярвала, че съществуват и сега. Това е лудост.
Плусикс кимна и вдигна ръка.
— Благодаря, че се видя с мен. Мога да направя график за подобни разговори за по-нататък, на редовни интервали, за да ме осведомяваш как напредваш и какво е душевното ти състояние. Може би няма да мине много време, преди нещата да се променят. Вярвам, че дотогава ще си подготвена.
— Ами ако продължа да моля да напусна?
— Иска ми се ти да можеше да летиш като волна птичка, Клиа Асгар. Но всички ние тук си имаме задължения. Както казах, първоначално само леки задължения и обучение, но с времето можем да станем наистина много важни. Моля те, опитай се да разбереш.
Клиа не каза нищо, но се зачуди как Плусикс би могъл да очаква от някого да разбере, когато предоставяше толкова малко информация. „Току-що се хванах в друг вид капан!“
Образът избледня, вратата се отвори и там застана Камък, който я гледаше с присвити очи. Той каза със знаци:
— Упражнения и закуска. Може ли да седна до тебе?
Клиа го огледа съмнително, после даде знак: да.
Но мислеше за Бран и се чудеше какво ли прави сега — и с кого ли е.
30
Прехвърлянето от търговския кораб на един от хиперкорабите на Данийл и последвалата финална отсечка от пътуването минаха гладко. Еос бе надвиснала над тях в прозрачния космодрум мехур, където Лодовик седеше с Данийл.
Хиперкорабът автоматично ги постави на близка орбита около малката кафяво-млечносиня луна. Под тях, скрит от корпуса на кораба, се простираше масивен, студен тъмнозелен газов гигант. Двойната звезда, около която се въртяха и луната, и планетата, едва се виждаше отляво, далечна и ярка, но от това огромно разстояние нагряваше планетата съвсем слабо. Двете звезди обикаляха около общ център, всъщност на няколко десетки хиляди километри под орбитата на по-голяма тъмночервена звезда, джудже, малко по-масивно от слънцето на Трантор, ала хиляда пъти по-дифузно. От по-малката бяла звезда сякаш излизаше тъмночервено-пурпурна лента, извиваща се във външна спирала. Лодовик разучаваше мълчаливо гледката. Данийл също нямаше какво да каже.
Никой робот няма истински дом. Данийл на няколко пъти се бе съюзявал с хора и в тяхно присъствие като че функционираше по-гладко и ефикасно — Илайджа Бейли и, двайсет хиляди години по-късно, Хари Селдън, както и с други. И все пак нямаше такова място, където да се чувства като у дома си. Роботът е у дома си там, където най-добре може да изпълнява задълженията си, и Данийл знаеше, че засега това място е Еос. Поради това в момента на Еос се чувстваше уютно.
Но Трантор също го викаше силно. Нещастието беше връхлетяло в решителен момент. Като всяко мислещо същество, опитващо се да си проправи път сред вселена от сражаващи се сили, Данийл понякога се чудеше дали самата реалност не крои заговори срещу него. За разлика от хората обаче той не се свързваше сантиментално с безполезни теории, които нямаха основа от сума от убедителни доказателства.