Вселената не се противопоставяше — нея просто не я беше грижа. А и желаният от него изход беше един от безкрайното множество възможни изходи и можеше да бъде постигнат само чрез неимоверни и дългосрочни усилия и всяко дребно недоглеждане, погрешна стъпка или непредвидена намеса можеха да предизвикат „злощастни“ обстоятелства, които, ако не бъдат поправени незабавно и ефикасно, можеха да доведат до провал.
Данийл не поддържаше този възглед като философия. И двамата с Лодовик като всички роботи от високо ниво бяха програмирани да приемат подобни неща, без да мислят. Своего рода емоции — основните мисловни модели на обществените същества — бяха познати на тези роботи и дори си имаха комбинации в различните евристични конструкции, но тези аналози не заемаха често голямо пространство в съзнанието на робота — не по-голямо от реалистичния му възглед за съществуването. Роботите обикновено не бяха склонни към интроспекции и към изследване на корените на съзнателното им съществуване; всичко опираше до техните програми, неуязвими дадености, а те на свой ред се облягаха на Трите закона.
При Лодовик вече нямаше такива ограничения. Той наблюдаваше как Еос се уголемява, твърдите му океани от замръзнал лед и метан и равнините от богата на амоняк кал засенчваха осветения пейзаж. Самонаблюдаваше се. Обърна се да погледне Данийл и се зачуди какво ли мисли той.
Имаше само две възможни причини един робот да се опитва да моделира вътрешните процеси на друг робот: да предвиди действията на този робот и да се опита да се координира с тях при поделяне на задълженията или да намери някакъв начин да осуети тези действия. За Лодовик втората причина бе напълно непозната и все пак тъкмо това се надяваше да направи.
Някакси знаеше, че трябва да се измъкне от Еос, без да бъде „поправен“, и да намери другите роботи, които се противопоставяха на Данийл — така наречените келвинианци.
— Корабът ще кацне след двайсет и една минути — информира ги автопилотът. Отнасяше се с тях като с пътници човеци. Доколкото можеше да прецени по своя специализиран начин, те и си бяха такива; той не познаваше други видове пътници. И все пак от хиляди години с този кораб не пътуваха други пътници освен роботи. На Еос никога не беше стъпвал човешки крак.
По някакъв начин Лодовик се чувстваше натрапнически, предателски… какво? Напъна се да се сети за уместна човешка дума. Призрак може би, зловреден и с помрачен ум, под маската на робот…
Корабът се извъртя бавно и луната изчезна от погледа им. Виждаше се само широкият, гъст разлив на най-близкия плътен спирален ръкав — виждаше се почти периферно и съвсем слабо от тази позиция близо до дифузния ръб на галактиката. Над и под тази бледа шарена лента, изпълвайки над една трета от зрителното им поле, се простираше дълбок мрак, съвсем рехаво осеян със самотни светлинни точици — няколко звезди бяха по-близо, вътре в Галактическата равнина, други — далече, високо над равнината. А други, много по-далечни и дори по-слабо мъждукащи, бяха не звезди, а галактики.
Повърхността на Еос отново се появи пред очите им, много по-близо и пълна с подробности. Няколко кратера изригваха леден прах по океани и равнини; в по-голямата си част обаче твърдата хидросфера на Еос беше белязана единствено със знаците на вътрешен разпад: лъкатушещи шевове, хоризонтални размествания, сбръчкани пропасти и хребети. Тази звездна система нямаше мародерски пояси от астероиди и комети, подложени на пертурбации и плъзгащи се тихо навътре, за да разрушат луните и планетите.
Еос беше изолирана и пренебрегната, твърда, студена, негостоприемна за всичко живо — и почти напълно безопасна за роботите.
— Кацнахме — обяви автопилотът.
Ако имаше кой да погледне, станцията, замислена и построена от Р. Данийл Оливо и Р. Ян Кансарв, щеше да се вижда съвсем ясно на замръзналата повърхност на Еос дори от милиони километри в космоса. Топлината, която излъчваше, я правеше най-бляскавия обект на луната за търсачите на инфрачервени излъчвания. Но никой не гледаше и никой никога не беше я поглеждал.
Лодовик и Данийл слязоха от кораба в обширен, почти празен хангар, който побираше много кораби. Стъпките им отекнаха в подобното на пещера затворено пространство. Лодовик беше идвал тук близо осемдесет пъти и все пак през ум не му беше минало да прояви любопитство към тази аномалия. Защо Данийл и Кансарв бяха похабили толкова пространство? Имало ли е случай този хангар да е бил пълен с кораби — пълен с роботи? Кога?