— Какво? — попита озадачено Уанда. — Първото го разбрах, но от какви приятели трябва да ни защищават?
Хари махна лекичко с ръка.
— Ти успя ли да намериш онова особено момиче, което търсеше?
— Не. Изчезна. Никой не я е усещал вече няколко дена.
— Мислиш ли, че онази Лизо я е открила, преди ти…
— Всъщност нямаме представа.
— Любопитен съм да срещна човек с по-големи убедителни сили от тебе. Сигурно ще е интересно.
— Защо? Някои от нас са доста особени. Май колкото по-надарени, толкова по-странни.
Хари изведнъж смени темата.
— Чувала ли си някога за Николо Пас от Стерад?
— Разбира се. Нали съм историчка.
— Срещал съм се с него някога, преди да се родиш.
— Не знаех. Що за човек беше той, дядо?
— Спокоен. Нисък, дребен мъж и като че това, че е отговорен за смъртта на милиарди, не го засягаше особено. Говорих с още четирима тирани и напоследък се сещам за всички тях, но най-вече за Николо Пас. Какво би представлявало човечеството без тирани — без войни, разруха, горски пожари?
Уанда потръпна.
— Щеше да е много по-добре.
— Чудя се. Нашите лудости… Всяко нещо в една динамична система с времето се оказва полезно. Или отпада. Така действа еволюцията в обществените системи, както и в политическите.
— От тираните има полза? Интересна теза, но не и нечувана. Редица историци аналитици от времето на династията Гертасин са размишлявали за динамиката на упадъка и прераждането.
— Да. Знам. Николо Пас е използвал техните трудове, за да оправдае своите действия.
Уанда вдигна вежди.
— Бях го забравила. Очевидно имам нужда да се върна към истинската си работа, за да съм в крачка с тебе, дядо.
Хари се усмихна.
— Истинската ти работа?
— Знаеш какво искам да кажа.
— Знам, Уанда. Повярвай ми. Имаше години, когато можех да отделя едва по един час на ден за работа върху психоисторията. Но прекарах някои нови модели през „Прайм рейдиънт“ на Юго и през моя също. Резултатите са интересни. Империята е гора, в която от много-много дълго време не е избухвал голям пожар. Имаме хиляди малки поразени местенца, разкривена растителност, общо загниване — много нездравословна ситуация. Ако някой от тези тирани беше все още жив, можеше да направим нещо по-лощо, отколкото да им дадем армии и флоти и да ги пуснем да се вихрят…
— Дядо! — Уанда се престори на втрещена. Тя се усмихна и докосна сбръчканата му ръка, отпусната върху бюрото. — Знам колко обичаш да теоретизираш понякога.
— Говоря сериозно — отвърна Хари с каменно лице, после й се усмихна лекичко. — Демерзел никога не би го позволил, разбира се. Първият министър винаги беше загрижен за стабилността. Той вярваше убедено в превръщането на гората в градина с много градинари, в която никога не избухват пожари. Но се чудя…
— Убиецът на императора беше градинар, дядо.
— Е, ние се освобождаваме от своите ограничения, нали?
— Понякога изобщо не те разбирам — поклати глава Уанда. — Но наистина обичам да разговарям с тебе дори и когато нямам представа какво искаш да кажеш.
— Изненада. Изненада, трагедия, ново израстване. Е?
— Какво „е“?
— Стига приказки. Хайде да излезем и да хапнем някъде по-далеч от района на библиотеката — ако имаш време?
— Един час, дядо. После имам среща със Стетин, за да се подготвим за ориентиращото събрание тази вечер. Надявахме се и ти да дойдеш.
— Според мен не бива. Моите действия имат навика да стават малко прекалено публични, Уанда. — „А в този решителен момент се чувствам немалко притеснен заради една измама… за добро на всички, но все пак измама!“
Уанда го изгледа с търпеливо изумление, после каза:
— Прекрасно ще е да обядвам с тебе, дядо.
— И стига дрънканици на високи теми! Говори ми за дребни, човешки неща. Кажи ми още нещо за това, колко чудесен е Стетин, за удоволствието от историческата ти работа, каквато и да е тя. Отвлечи мислите ми от психоисторията!
— Ще се опитам — каза Уанда с шеговита ирония. — Но никой никога досега не е успял.
32
Морс Планч беше обзет от дълбок и тих ужас. Чудейки се дали е все още жив, той гледаше как Данийл и Лодовик се качват на кораба и напускат Мадер Лос. Най-накрая беше заключил, че Данийл не знае нищо за неговото откритие.
Отначало нямаше представа към кого да се обърне. Или дори къде да отиде, какво да прави, даже какво да мисли. Разговорът, записан на тази лента, беше твърде обезпокоителен; много приличаше на бълнуванията в някой микогенийски таен текст.