Хари не можеше да понесе мисълта просто да остави двете си Фондации — едната тайна, другата, както се надяваше — вярваше! знаеше! — с разрешение от самата Империя — да се развиват самостоятелно след смъртта му. Ако беше научил нещо от Демерзел/Данийл, то беше необходимостта да оставиш някаква диря от дреболии, някаква подтикваща, провокативна част от себе си, която да бута нещата напред след твоята смърт. Данийл го правеше, като се появяваше лично на всеки няколко десетилетия — техника, която Хари, така да се каже, по-нататък можеше само да имитира.
Дорник щеше да бъде ключът към превръщането на Хари Селдън в легенда; той щеше да му позволи да се появява на редовни интервали дори и след смъртта си и да направлява нещата.
Хари се върна в апартамента си в Стрилинг и отново се остави на услугите на малкия охранителен детектор, който му беше набавил Стетин при едно от пътуванията си извън Трантор. Детекторът, монтиран в средата на стаята, изтъкаваше мрежа от червени линии по стените и ниския таван, а после с нежен момичешки глас обявяваше: „Тази стая е свободна от известните в Империята подслушвателни устройства.“
От известно време подслушвателни устройства не се проектираха. По причина, която само той си знаеше, Линг Чен все още позволяваше на Хари да си има свое лично пространство. Навсякъде другаде, включително и в кабинета му в Имперската библиотека, много внимателно го следяха и подслушваха.
Хари усещаше как силите се натрупват. Горкият Дорник! Надали щеше да има време да свикне с Трантор.
Хари се усмихна мрачно и натисна едно копче в стената. Появи се малък център за забавления. Той го инструктира да се свърже с Университетските музикални библиотеки — една от привилегиите, които ползваше в Стрилинг — и да изсвири подборка от дворцова музика от времето на Джему IХ. „Най-вече Ганд и Хейър, моля“ — поясни той. Тези двама композитори, първият — мъж, вторият — жена, в продължение на петдесет години се бяха конкурирали за дворцовите поръчки. След смъртта им се разкри, че двамата са били тайни любовници. След изтощителни анализи музиковедите бяха решили, че никой не може да каже кое от обединените им произведения е написано от Ганд, кое от Хейър — или дори дали един от тях не е написал всичките. Произведенията бяха елегантни и успокояващи, изпълнени с учтиво признание за вечния ред в Империята; музика от епоха, когато Империята е работила и е работила добре, жизнена и млада дори и след хиляди години.
„Златният век на Данийл — помисли си Хари, докато се отпускаше в най-старото си и най-любимо кресло. — Епохата, в която Линг Чен продължава да вярва доста глупаво. Началникът на комисията винаги ми се е струвал надут глупак — от аристократично семейство, обучен в древните бюрократични дисциплини, надменен и изолиран… Ами ако греша? Ако моите теории не са адекватни да предскажат тези краткосрочни резултати? Но не могат да не бъдат — дългосрочните резултати зависят от онова, което ще се случи през следващите няколко седмици!“
Принуди се да се отпусне чрез дихателните си упражнения, както навремето го беше научила Дорс. Музиката свиреше — тиха, високо структурирана и много мелодична. Докато Хари слушаше и си тактуваше с длан по облегалката, наум обмисляше ролите, които щяха да играят фамилиите Чен и Диварт в по-нататъшния упадък на Трантор. Комисията за обществена безопасност известно време щеше да управлява Империята, до появата на силен водач — най-вероятно император, а не военен. Хари подозираше — макар никога да не би записал това предсказание, — че императорът ще приеме името Клеон, ще стане Клеон II заради чувството за история и традиция на Империята и особено на Трантор.
Когато обществото се почувстваше най-отчаяно и остаряло, то щеше да възсъздаде изумителната фантазия за някакъв Златен век — време, когато всичко е било велико и славно, когато хората са били по-благородни, а каузите — по-величествени и достойни. Рицарството е последното убежище на загниващия труп.
Николо Пас го беше казал. Хари затвори очи. Лесно си представи поваления тиран, седнал в голата си килия — жалка фигура, някога била в центъра на огромна обществена язва; но въпреки всичко той също разбираше каква участ очаква Империята почти също толкова ясно, колкото и Хари.
Домогвах се до богатите благороднически семейства, аристократите, прилепили се към парите и търговията като огромни стари пиявици — беше обяснил Пас. — Като провинциален губернатор аз подхранвах чувството им за превъзходство и самомнението им. Насърчавах аграрните реформи — наредих всички общини отново да започнат да обработват земята и изисквах младите им граждани и всички благородници да работят на полето, независимо дали е на печалба или не — по духовни причини. Насърчавах развитието на тайни религиозни общества, особено на онези, които наблягаха най-вече на богатството и общественото положение. И насърчавах спомена, историята за миналото, когато животът е бил много по-прост и всички сме били по-близо до моралното съвършенство. Колко лесно беше! Как притежаващите власт и богатство лапваха тези покварени стари митове! И аз известно време вярвах в тях… Докато политическата ситуация не се обърна и вече ми беше нужно нещо много по-мощно. Тогава започнах революцията срещу Вечните.