Звук вътре в стаята накара Хари да подскочи в креслото. Нареди на музиката да спре и се заслуша. Беше убеден, че е чул стъпки.
Бяха дошли! Той стана от креслото с разтуптяно сърце. Играта най-накрая беше омръзнала на Линг Чен и той сваляше картите. Както Фарад Синтер можеше да изпраща своите убийци, така можеше и Началникът на комисията. Убийци — или просто офицери, които щяха да го арестуват.
Стаите бяха само три. Без съмнение, ако някой беше влязъл, щеше да го е видял.
Претърси спалнята и кухнята, шляпайки с боси крака и по халат по мекия под, твърде ясно съзнаващ колко е уязвим дори и в собствения си дом.
Не намери никого.
Отдъхна си и се върна във всекидневната — и още преди да забележи посетителите, го обля вълна на увереност. Почти или изобщо не се шокира, а не се и изненада особено, когато видя във всекидневната трима души, обкръжили в полукръг любимото му кресло.
Въпреки козметичните промени той веднага разбра, че единият, най-високият, с кестенява коса с червеникав оттенък, е старият му приятел Данийл. Другите двама не познаваше. Единият беше жена, другият — грамаден мъж.
Здравей, Хари — поздрави Данийл. Беше променил и гласа си.
— Мислех си… спомням си, че ти ме посети — изпелтечи Хари. Объркването се бореше с радостта. Чувстваше някаква ирационална надежда, че Данийл е дошъл да го отведе, да му каже, че Планът е изпълнен и не трябва да се изправя пред съда, не трябва да живее в сянката на своята неприязън към Линг Чен…
— Може би си очаквал — отвърна Данийл. — Много те бива в това. Но не сме се виждали лично вече от години.
— Не съм кой знае какъв пророк — пошегува се Хари. — Радвам се да те видя пак. Кои са тези хора? Приятели? — Следващата дума той произнесе натъртено, многозначително: — Колеги?
Жената впери в него немигащ поглед, който го смути. Нещо познато…
— Приятели. Всички ние сме тук, за да окажем помощ в съдбовен момент.
— Моля, седнете. Някой от вас… да е гладен или жаден?
Данийл знаеше, че нямаше нужда да отговаря. Великанът поклати глава — „не“, но жената също не отговори. Просто го гледаше, а привлекателното й лице умишлено оставаше безизразно.
Хари усети как сърчето му се свива, а после подскача от болезнено вълнение. Челюстта му увисна и той приседна в по-малкото кресло до стената, за да не се свлече на пода. Очите му не се откъсваха от жената. Същият ръст — приблизително. Същата стегната фигура, макар и по-млада, отколкото в последните му спомени, но пък тя винаги е била изключително гъвкава и младолика.
Ако тя беше робот… тайната стомана!…
— Дорс? — не можа да каже нищо повече. Устата му беше твърде пресъхнала, за да говори.
— Не — отвърна жената, но не отмести поглед.
— Не сме тук, за да подновяваме стари познанства — намеси се Данийл. — Ти няма да си спомняш това посещение, Хари.
— Не, разбира се, че не — Хари изведнъж се почувства нещастен и отново много самотен въпреки присъствието на Данийл. — Понякога се чудя дали изобщо имам някаква свобода… дали изобщо мога сам да избирам.
— Никога не съм ти влиял освен за да подготвим почвата и да усилим до максимум ефекта от твоите действия и да ти помагам да пазиш нужните тайни.
Хари протегна ръце и изстена:
— Освободи ме, Данийл! Свали този товар от раменете ми! Стар съм вече — чувствам се толкова-толкова стар и толкова ме е страх!
Данийл го слушаше със загрижен, съчувствен израз.
— Знаеш, че не е вярно, Хари. В тебе все още има голяма сила и ентусиазъм. Ти наистина си Хари Селдън.
Хари се дърпна назад, покри с длан устата си, после бързо избърса очи.
— Съжалявам — измърмори той.
— Няма за какво да съжаляваш. Напълно съзнавам, че напрежението е огромно. Това, че ти налагам такова тежко бреме, причинява в мен дълбок конфликт, приятелю.