Жената — очевидно тя беше началникът — запретна ръкава на цивилното си сако, за да му покаже официалната емблема на Комисията — космически кораб, слънце и съдийски жезъл. Беше дребничка, но с яко телосложение, с бледи черти, широки рамене и тежка челюст.
Няма нужда да вдигаме шум — рече тя. Колегата й — висок, крехък младеж със съсредоточено изражение и снизходителна усмивка — кимна в съгласие.
— Разбира се, че не — отвърна Хари и започна да събира документите и филмокнигите си в куфара, който държеше подръка за такива случаи. Надяваше се да има възможност да си върши работата, докато тече процесът.
— Няма да са нужни — обади се жената, взе му ги и ги остави внимателно до бюрото. Няколко листа се пръснаха и той се наведе да ги оправи. Тя стисна рамото му и той я погледна. Тя решително поклати глава.
— Няма време, професоре. Оставете съобщение на монитора си в офиса, че заминавате за две седмици. Не би трябвало да отнеме толкова много време. Ако всичко мине добре, всички ще са доволни и ще можете отново да се върнете към работата си, нали?
Той изправи гръб, огледа се из офиса, стиснал челюсти, после кимна.
— Добре. Един колега ще дойде след няколко часа и не знам къде да го търся…
— Съжаляваме — жената вдигна вежди съчувствено и без повече приказки двамата го поведоха през вратата.
Отначало Хари не можеше да определи какво чувства по повод на ареста. Беше изнервен, дори и думата „уплашен“ не би била твърде силна, но беше и уверен. И все пак нищо, свързано с най-близкото бъдеще, не можеше да бъде сигурно; може би онова, което виждаше в своя „Прайм рейдиънт“, не беше неговата линия на света, а линията на света на някой друг професор, някой друг, изучаващ психоисторията след петдесет или сто години. Може би всичко това щеше да доведе до тихата му екзекуция, а неговата работа и хората, събрани да работят по проекта, да бъдат разпръснати. Може би Данийл щеше да ги събере отново след смъртта на Хари.
Всичко това без беше много дразнещо. Но остаряването беше научило Хари, че смъртта е просто друг вид забавяне и че отделните индивиди имаха значение само за определен кратък период от време. Човечеството в цялост обикновено можеше да отгледа нови индивиди, с които да замени онези, от които най-много се нуждаеше. Разбира се, беше самонадеяно да мисли, че той е един от онези основни типове, които трябва да бъдат заменени… Но по един или друг начин тъкмо това сочеха цифрите.
Хари никога не бе имал кой знае какво против да го смятат за самонадеян. Щяха да успеят — или той, или някой, който много приличаше на него.
Те влязоха във въздушен крайцер без отличителни знаци, паркиран пред главния вход на жилищния блок. Без да моли за разрешение, крайцерът се издигна, мина между две крепителни кули и се вмъкна в трафик-коридора, водещ от Стрилинг към Имперския сектор. Много пъти беше пътувал по този път.
Не се нервирайте — обади се жената.
— Не се нервирам — излъга Хари и я погледна. — Колко души сте арестували напоследък?
— Не мога да ви го кажа — усмихна се тя жизнерадостно.
— Рядко ни се случва да арестуваме толкова известни хора — додаде мъжът.
— Вие как така сте чували за мен? — попита Хари, наистина любопитен да узнае.
— Не сме невежи — изсумтя мъжът. — Следим висшата политика. Помага ни в работата.
Жената му хвърли предупредителен поглед. Той сви рамене и впери поглед право намред.
Щом влязоха в един главен трафик-тунел в охранителната бариера, опасваща Имперския сектор, Хари обърна поглед напред. Въздушният крайцер излезе от тунела, сви рязко наляво и излезе от основния поток, после заобиколи тъмносиня цилиндрична кула с гладки стени, издигаща се почти до купола. Крайцерът забави ход, потрепера и кацна на платформа на средното ниво. Платформата се изтегли заедно с крайцера в ярко осветен хангар.
Нямаше какво да прави до процеса, който, беше убеден, щеше да започне скор Останалото, помисли си Хари, е психоистория.
40
Лодовик стоеше в средата на предоставения му апартамент гол — от дясната страна на торса му кожата беше издърпана встрани. Той бръкна в механичната си вътрешност. Биологичните пластове бяха запечатали ръбовете си в миг, след като бяха разкъсани, и от тях не изтичаха никакви овлажняващи или хранителни течности, но „раните“ бяха покрити с фалшиви капчици кръв. При желание Лодовик можеше да кърви убедително, но беше сам и скоро отново щеше да бъде цял. Никой нямаше да научи.
Той разбираше как действат и какъв натиск оказват личната изгода, прагматизмът, реалполитиката. Не проумяваше защо Данийл му се е доверил, пуснал го е без изпитателен срок на близко наблюдение. Първата възможност беше Данийл да е заповядал на Ян Кансарв да вгради в тялото на Лодовик малък трансмитер, докато го поправя. Не успя да намери такъв. Тялото му като че не излъчваше никаква енергия освен онази, която би могъл да излъчи човек — инфрачервена; имаше няколко други следи, но никоя от тях — кодирана да носи информация. А телестине му кухини изглеждаха свободни от подобни приспособления.