Запечата се и се замисли над втората възможност: всеки път, когато излезе от апартамента, Данийл да го държи под наблюдение или лично, или с помощта на роботи — или дори вербувани човеци. Организацията на Данийл беше огромна и разнообразна. Можеше да очаква всичко.
Имаше и трета възможност, по-малко вероятна от дургите две: Данийл все още да му се доверява…
И четвърта, толкова мъглява, че почти не можеше да бъде изразена по полезен начин. Аз се вписвам в някакъв по-мащабен план; Данийл знае, че деформацията не е отстранена и е намерил начин да я използва.
Лодовик никога не би подценил хитрините и интелигентността на една мислеща машина, оцеляла двайсет хиляди години. Но измина час, после два и той осъзна, че е влязъл в рискованото състояние на застопоряване на решенията. Като че нито един курс на действие не водеше към успех.
Той се освободи рязко от застопоряването и подсили всичките си консервирани системи. Приливът на енергия и сила — чувството, че кожата му се слепва, без да остават забележими белези — му подейства освежително. Имаше поне едно главно предимство пред човеците. Ни най-малко не го беше грижа дали ще живее или ще умре — само дали ще може да служи на хората по начина, който сега толкова ясно сияеше пред него.
Данийл беше споменал роботите, които му се противопоставяха — келвинианците. Беше чувал няколко пъти за тях преди векове от други роботи — роботския еквивалент на гадни слухове. Ако все още съществуваха (това Данийл не беше изяснил), то можеше да са установили някакво слабо присъствие на Трантор. Това щеше да е така само ако според тях имаха някакъв шанс да разгромят Данийл.
Лодовик се облече бързо и отново нагласи външния си вид до границата на това, което можеше да постигне само чрез волята си. Сега изглеждаше много по-млад, малко по-слаб, а косата му беше променила цвета си в искрящо жълто.
Сега не приличаше нито на стария Лодовик, нито на новия Рисик Нюмант. Въпреки това основната му телесна структура и физиономията му бяха същите; и, разбира се, мозъкът му беше същият. Не би успял да измами Данийл за твърде дълго, ако се срещнеха.
Лодовик знаеше, че ще трябва да излезе от този апартамент и да започне издирването си веднага. Съмняваше се да разполага с повече от ден, преди Данийл да заподозре, че нещо не е наред.
Трябваше за този кратък период от време да се обучи и да направи всичко възможно.
За късмет Лодовик знаеше откъде да започне — от личната библиотека, завещана на император Агис ХIV от един от най-богатите собственици на Флешплей, ексцентричната жена учен Хуи Маркин. Императорът я беше предоставил на Императорския университет за пангалактическа култура, без да си направи труда да прегледа или дори да прехвърли материала — специализирана и почти безполезна колекция, както се твърдеше. Императорският университет я беше предоставил на Имперската библиотека — и двата института също не й бяха обърнали никакво внимание.
Като почетен ректор на Императорския университет — титла, с която преди няколко години го беше удостоил Линг Чен — на Лодовик бяха предоставени кодовите ключове за всички територии и сгради на университета, включително и за библиотеката на Хуи Маркин.
Там щеше да намери хилядолетия легенди и митове, събирани из цялата Галактика — дестилираните мечти, видения и кошмари на десетки милиони човешки светове.
Не можеше да се сети за по-добро място, откъдето да започне.
41
Подмолен поток от напрежение протичаше по редовете самоходни пътечки в Агората на търговците, сякаш хората надушваха как приижда някаква невъзможна буря.
Клиа погледна нагоре, докато вървяха покрай голям двор, издигащ се сред Агората. Очите й проследиха извитата странична подпора, издигаща се над стотици нива, чак до далечния купол, вероятно три-четири километра нагоре, където като че се разтваряше в съвършеното небе, покрито със златисти облачета. После погледна надолу през още дузини редове, всичките претъпкани. Жуженето на стотици хиляди гласове отекваше нагоре-надолу по тях, докато се превърне в нисък, несекващ рев. Ако някога бе чувала как шуми истински океан, може би щеше да сравни този звук с грохота на вълните и приливите; но можеше да го сравни единствено с безкрайния рев на двете реки, Едно и Две, някакси вкарани в канал и подчинени, но въпреки това мощни.