Лодовик се взря в образа, докато той избледняваше. Той пристъпи извън навеса над вратата и пое сред Сивите по един ред за средна класа на търговската Агора. Толкова много парчета за свързване в един хилядогодишен пъзел — с толкова много липсващи или умишлено укривани парчета.
Онова, което отекваше в позитронния мозък на Лодовик и се изливаше се в изводи, които подкрепяха впечатления и хипотези, вече изработени, беше влиянието на Имперската култура (и мозъчната треска?) върху човешката природа. Там, където някога човечеството се беше смяло и наслаждавало на абсурда в продуктите на чистото въображение, сега сериозно се стремяха към застой. Водещите хора в изкуството, учени, инженери, философи и политици се стараеха да утвърждават откритията на миналото, не да правят нови. А сега дори малцина си спомняха миналото достатъчно добре, за да знаят какво вече е било открито! Самото минало вече не беше интересно — от векове, дори от хилядолетия.
Светлината беше помръкнала. Хилядолетната стабилност и застой бяха довели до стагнация.
Данийл използва своя психоисторик, за да потвърди онова, което вече трябва да знае — че гората се е разраснала твърде много и е пълна с изгнили дървета, че отчаяно се нуждае от горски пожар, който той няма да позволи!
Лодовик спря — тълпата в Агората се вълнуваше. Вслуша се в мърморенето и виковете. Отряд от Специалните войски на Империята си пробиваше път през навалицата. Лодовик се дръпна назад, намери алея с малки магазинчета. Не искаше по никакъв начин да се набива на очи. Не можеше да знае кой би могъл да го наблюдава — и кой може после да докладва на Данийл — човек или робот. Докато той все още не се държеше подозрително…
Точно отвъд алеята той чу пронизителни женски викове, команди.
— Не го оставяйте да се изплъзне!
Той спря, извърна се и видя двяма от Специалните да завиват в алеята, следвани от жена на малка количка. Усети как нещо премина през него като перо и мигновено заключи, че жената е менталик.
Знаеше нещичко за менталиците, събрани от Хари Селдън, за да осигурят подкрепа и алтернатива на неговата Първа Фондация, но никой от тях не беше толкова силен, колкото тази жена — и на никого от тях през ум не би му минало да го преследва!
Съвсем ясно беше, че жената е заета тъкмо с това. Тя отново го посочи и се разписка. Лодовик знаеше, че и да промени вида си, това не би имало никакво значение — тази жена бе съсредоточена върху нещо под повърхността.
Тя разпознава, че си различен.
Отново гласът, вътрешното присъствие, пораждащо извод, до който той може би нямаше да достигне сам: жената опипва полетата, свързани с неговия иридиев сюнгероподобен мозък!
Когато го притиснеха, Лодовик можеше да действа наистина много бързо. В един миг магазинерите в тясната алея на антикварите и продавачите на дрънкулки виждаха, че Специалните се приближават до закръглен, обикновен на вид мъж — и в следващия него вече го нямаше.
Вара Лизо се изправи на количката — лицето й пламтеше от гняв и възбуда.
— Избяга! — кресна тя и замахна към младия полицай, който я придружаваше, като че той беше непослушно дете. — Вие го оставихте да избяга!
После от друга алея се появиха още Специални.
Закръгленият мъж вървеше бързо пред тях, тласкан от натиска на тълпа купувачи като нежелани риби, хванали се в трал. Сивите изразяваха гнева си с крясъци и заплахи, че ще се оплачат в сената на тяхната класа.
Лодовик не смееше да се движи толкова бързо сред толкова много хора. Можеше да нарани някой случаен наблюдател. Това той искаше да избегне на всяка цена — макар и да разбираше, че ако положението стане достатъчно опасно, можеше да нарани или дори да убие някой полицай от Специалните сили — или онази жена, — без мозъкът му да претърпи някоя тежка повреда. Тук аз съм чудовище — машина без ограничения!
— Това е той! — извика Вара Лизо. — Той не е човек! Хванете го, но не го наранявайте!
Бран натика транспорта в един празен алков, когато полицията отново се промъкна край тях, и закри Клиа с едрото си тяло.
Намерила е някого. — Той погледна през рамо. Лицето му беше изкривено от омраза. — Как могат да й позволяват да върши каквото си иска? Ние сме граждани, нали така? Имаме си права! — той измърмори тези думи под носа си; вече от години никой далит не вярваше наистина, че всички граждани на Трантор имат права. Но тълпите от Сиви, нещо необичайно за тях, все повече се вълнуваха от това разкарване насам-натам на Вара Лизо и нейния имперски специален отряд. Все повече Сиви крещяха по преминаващите кордони. Специалните не им обръщаха внимание.