Клиа виждаше лицата им, когато минаваха край тях, усещаше до някаква степен вътрешните им мисли — на полицаите тази работа им харесваше не повече, отколкото на Сивите. Чувстваха се не на място; повечето от Специалните ги набираха ог гражданите.
После нейният изследващ ум докосна някаква наистина много странна личност на няколко десетки метра от тях. Времето като че забави ход, когато я обзе внезапно ярко впечатление за мисли, движещи се с нечовешка скорост — сребристо глисандо от спомени и усещания, които не приличаха на никое от преживяните от нея досега. Тя рязко издиша, сякаш беше получила лек удар в стомаха.
— Какво има? — погледна я загрижено Бран.
— Не знам — отвърна тя. Той поклати глава и се намръщи.
— Нито пък аз. Но и аз го усещам.
После изведнъж всички тези странни усещания изчезнаха, като че между тях и източника им се беше изправил щит.
От всичко онова, от което се нуждаеше Лодовик тъкмо в този миг, да го забележи нова двойка менталици не беше най-належащото. Усети как се оформи ярък триъгълник, като той беше единият му връх, жената, която го преследваше — другият, и още двама души — по-млади — третият. После изведнъж като че мъгла покри следите им.
Застана съвсем неподвижен. Тълпите изнервени Сиви преминаваха край него с тревожни лица, раздразнени от присъствието на полицията. Той отново промени външността си — покри лицето си и преразпредели телесната си маса така, че да не изглежда закръглен, а по-скоро набит.
Каквато и да беше причината за тази поредица от ментални сонди, надяваше се да се възползва от нея.
За обкръжаващите го хора Лодовик се държеше като уплашен човек, който крие лицето си, и малцина му обръщаха повече внимание от това. Но една фигура се приближи. Беше с мръснозелени одежди и малка смачкана шапчица, килната на една страна, и като че знаеше какво прави — и кого търси.
Кордонът беше преминал, тълпата оредяваше и се разпръскваше. Клиа и Бран върнаха транспорта обратно в алеята; бяха все още нащрек, но готови да напуснат Агората и да се върнат в склада.
Изведнъж Бран се изправи в цял ръст.
Калусин ни вика — каза той. Извади от джоба си малък комуникатор. — Трябва да… преди да завърши, съблече сакото си и предаде управлението на транспорта на Клиа.
Калусин застана пред Лодовик.
Извинете — каза Лодовик и понечи да го заобиколи, но Калусин не помръдна; Лодовик се удари силно в него и едва не го събори.
Стояха в средата на пресечка, заобиколена от големи магазини. Тук нямаше отворен канал с изглед към по-горните нива, но сводестият покрив се издигаше на около седем метра нагоре и над тях без видима подкрепа се виеха ленти от сребриста светлина, които осветяваха входовете на магазините, движещите се пътеки и група малки водоскоци в седефено великолепие. Всеки детайл по лицата, обкръжаващи Лодовик, изглеждаше ясен и точен. Човекът срещу него се дръпна назад, поклони се леко и свали шапка.
— За мен е чест, господине — каза Калусин. — Надявахме се, че не сме ви загубили.
— Не ви познавам — отсече Лодовик.
— Никога не сме се срещали — усмихна се Калусин. — Аз съм колекционер на интересни личности. Вие, господине, имате нужда от помощ.
— Защо?
— Защото ви търси една много опасна и проницателна жена.
— Не зная за какво ми говорите. Моля, оставете ме намира!
Лодовик се опита да заобиколи мъжа, но той просто се дръпна назад и го последва, вървейки отстрани. Сръчно избягваше сблъсъците с други купувачи.
Седем от Специалните се появиха в другия край на пресечката и преградиха пътя на Сивите, които искаха да излязат оттам. Сивите заотстъпваха, мръщейки се и ръкомахайки изразително в знак на досада.
Лодовик спря и се вгледа в полицията. Мъглата като че се вдигаше. Усещаше отново лекото докосване на жената; всяка секунда тя щеше да разбере, че той е наблизо. После тя се появи на количката зад полицейския кордон.
— Не мога да поддържам още дълго този щит — обади се Калусин. В едната си ръка държеше малък уред, зелен овоид. — Извиках двама приятели, които могат да помогнат…
— Нямам нужда от помощ! — изръмжа Лодовик. — Имам нужда да се измъкна оттук и да си отида вкъщи…
— Няма да ви позволят. И най-накрая тя ще ви намери. Подкрепя я Фарад Синтер.
Лодовик с нищо не го показа, но изведнъж мъжът в мръснозелено с шапката в ръка му стана много по-интересен. Разбира се, Лодовик знаеше за Фарад Синтер — дребно неудобство, прикрепено към императора. Императорският сводник.
— Ти трябва да си Лодовик — Калусин се приближи по-близо и произнесе името шепнешком. — Променил си външността си, но мисля, че бих те познал навсякъде. Данийл може ли да те спаси сега? Наблизо ли е?