Хари с нежелание всъщност се почувства трогнат от този въпрос. През всичките десетилетия на усъвършенстване на тази наука, обичната му психоистория, нито един император, нито един бюрократ, нито един член на Комисията, никой никога не го беше питал за това. Дори не и Данийл!
— Доколкото съм забелязал, засега не — отговори тихо той… — Всъщност не съм направил специфичните проучвания, не съм интегрирал областите под тези специфични исторически тангенти в уравненията.
— Тогава значи не знаете?
— Не, сир. Но бих предположил, че всъщност вие не сте свързан по решителен начин с Пиковото време. Друга, много по-различна личност би могла да изиграе вашата роля и всичко в крайна сметка да върви точно по същия начин. — Хари се наведе напред все по-напрегнат. — Всичко онова, което правите, е част от един упадък, чиито корени са далеч отпреди раждането ви и чиито последствия вие не бихте могли да промените повече, отколкото просто да ги тласнете на една милиардна част от градуса в една или друга посока.
Линг Чен като че беше готов да кимне, но очите му под натежалите клепачи гледаха право в очите на Хари.
— Значи всичките ми усилия са напразни?
— Може би. Нито едно човешко усилие не е съвсем без стойност — положителна или отрицателна.
— Вие вярвате, че моите усилия имат негативна стойност?
Хари позволи на усмивката да се появи, но тя не беше арогантна. Беше усмивка на истинско забавление.
— За мен е напълно възможно, сир.
Чен му се усмихна в отговор и за миг те биха могли да минат за двама джентълмени, бистрещи политиката в някой баронски клуб някъде в най-добрия квартал на Императорския сектор на фона на холографски записи на древни диспути между граждани на ранната Империя, отдавна вече забравени. Хари се отърси от изпитателния поглед на Началника на комисията и Чен веднага престана да се усмихва. Изведнъж на Хари му стана студено.
— Що се отнася до собственото ви бъдеще, Хари Селдън, аз също се съмнявам. Не зная как ще се разиграят нещата в двореца. Вие имате специално значение в тези диспути, макар и все още да не съм сигурен как и защо. Но независимо дали ще ви осъдят за измяна, ще ви пуснат или… ще получите някаква друга, средна присъда… аз все още не знам.
Чен се изправи.
— Съмнявам се, че ще се срещнем пак преди началото на процеса. Благодаря ви, че ми отделихте време. И изказахте мнения.
— Те не са мои мнения — каза безизразно Хари. — Никога не съм отдавал особено значение на мненията.
Чен примигна.
— Не ви смятам за враг, дори не и за враг на Империята. За истинския руелианец, за предания последовател на Туа Чен всичко е миг и течение, вихрещи се прашинки — за мен, както и за вас. Довиждане, Хари Селдън.
— Господин Началник.
Чен си тръгна, последван от прислужника си.
Минути по-късно му донесоха крайно оскъдна закуска, която не засити Хари. По обяд Хари бе преместен в много по-удобна квартира — по-скоро голяма стая, отколкото килия, с екран с холографски изглед, заемащ половината стена, малко бюро със стол и по-удобно легло.
Стражите отново отказаха на молбата му да му донесат филмокнигите, „Прайм рейдиънт“-а и други уреди. Хари не беше и очаквал да склонят.
Чен не искаше той да се чувства щастлив.
Екранът показваше Императорските дворцови градини — едно от малкото места на Трантор, отворено към небето. Гледката на градините го изнервяше. Лесно можеше да си представи как младият Клаюс се разхожда там — възможно най-кондензираната и дестилирана капка обществено разложение, която Хари можеше да си представи.
Успя да убеди екрана да смени изгледа от градините с прост десен от приглушени, преливащи се цветове.
Това щеше да е най-лошото, което му се случваше от десетилетия — период на скука и бездействие — две неща, които винаги бе презирал. Хари очакваше с нетърпение процеса, дори провала и смъртта — всичко друго, но не и тази ужасна, безполезна интерлюдия, това очакване.
45
Дребното момченце човек, жилав, бдителен обитател на Агората, беше оставило съобщение за Данийл. Докато Данийл преглеждаше съобщението в сигурния си апартамент, отново се сети за онзи отдавна забравен човек, Шерлок, и за собствените му източници на информация.
Мрежата на Данийл от информатори не разчиташе единствено на роботите. Роботите се превръщаха в основна спънка навсякъде, където действаше Вара Лизо.
Той изслуша задъхания разказ на момчето.
Този… много беше труден за следене — каза момчето. Лицето му подскачаше нагоре-надолу пред рекордера. — Не беше там, където вие ми казахте, че ще бъде. Отиде в Агората, после взе да се разкарва навсякъде из нея, после го погна полицията… Замалко да го хванат. И после той ей-така изведнъж изчезва. Аз го губя, според мене и те го губят. Оттогава не съм го виждал. Това е. Ако пак ви трябвам, обадете се.