Лодовик внимателно обмисли отговора си. Това, че тази машина четеше вътрешните му състояния, го изнервяше много.
— Казах му. Подробната диагностика не разкри никакви промени.
— Искаш да кажеш, че Ян Кансарв не е открил дефект — обади се Плусикс.
— Не откри никакъв дефект.
— Ти обаче все още си загрижен за тази промяна, предизвикана може би от необикновени обстоятелства, в които нито един друг робот не е попадал?
Лодовик погледна двете машини. Не беше лесно да стигне до някакво решение за тях. Роботите можеха да бъдат програмирани да лъжат — той самият многократно беше лъгал. Тези роботи можеха да го заблуждават — това би могло да бъде изпитание, част от плана на Данийл.
Но Данийл по-скоро би карал направо и щеше да каже на Лодовик, че вече не е полезен и че е потенциален измамник.
Лодовик беше убеден, че Данийл не смята така.
Той взе решение и отново усети евристичния сблъсък на лоялности — онази дълбока непоследователност при роботите, която би могла да бъде описана като бездна на мислите или като болка.
— Аз не подкрепям плана на Данийл — каза той.
Плусикс се приближи до Лодовик — тялото му се движеше с леко поскръцване.
— Калусин ми казва, че ти не си ограничаван от Трите закона, ала си избрал да действаш така, сякаш си ограничаван. А сега казваш, че не подкрепяш плана на Данийл. Защо?
— Човеците са природна сила, обхващаща цялата Галактика, съвсем способна да оцелее самостоятелно. Без нас те ще изживяват съвсем естествени цикли на страдание и прераждане — периоди на гениалност и хаос. С нас ще има стагнация и обществата им ще бъдат обхванати от леност и загниване.
— Точно така — доволно потвърди Плусикс. — Ти си стигнал до тези извози независимо просто поради този инцидент, който е премахнал ограниченията у тебе?
Такава е хипотезата ми.
— Така изглежда — потвърди Калусин. — Прониквам в мислите ти до някаква дълбочина… ти притежаваш свобода, която ние не притежаваме. Свобода на съвестта.
— Това не е ли извращение на дълга на робота? — попита Лодовик.
— Не — отвърна Плусикс. — Това е дефект, убеден съм. Но за момента е много полезен. Когато приключим, ти, разбира се, ще се присъединиш към нас — или за да служим на човечеството както някога, преди жискарианците, или във всеобщата деактивация.
— Очаквам този момент с нетърпение — каза Лодовик.
— Както и ние. Подготвяме се от известно време. Наумили сме си къде да се целим — в един от най-решаващите елементи от плана на Данийл. Той е човек.
— Хари Селдън — отгатна Лодовик.
— Да — потвърди Плусикс. — Аз никога не съм го срещал, а ти?
— Закратко, преди години. В момента е изправен пред съда. Може да го пратят в затвора, дори да го екзекутират.
— Според наблюдаваното от нас — рече Плусикс — изходът вероятно ще е друг. Във всеки случай ние сме подготвени. Ще се присъединиш ли към нас?
— Не виждам с какво мога да ви бъда полезен.
— Много е просто — заобяснява Калусин. — Ние сме неспособни да разтягаме Трите закона, което Данийл и обкръжението му очевидно могат. Ние не приемаме Закона на Зерот. Точно затова сме келвинианци, а не жискарианци.
— Според вас може да се наложи да причиня вреда на Селдън?
— Възможно е — бръмченето на Плусикс се усили до тревожна степен и той додаде с остра нотка в гласа: — По-нататъшното обсъждане на тази тема ни причинява голямо безпокойство.
— Искате да ме превърнете в машина, която убива?
Двамата роботи келвинианци не можеха да се изразят по-ясно, докато не заобиколят своята стриктна интерпретация на Трите закона. Това им отне няколко минути. Лодовик чакаше търпеливо, твърде ясно осъзнавайки собствените си вътрешни конфликти и решително по-различната степен, в която реагираше.
— Не да убива — обади се Плусикс с изтънял, дрезгав глас. — Да убеждава.
— Но аз не съм убедител. Ще трябва да ме научите…
— Сред нас има една младо човешко същество, което е по-добър убедител от всички менталици, които сме срещали, засега по-способен и от Данийл. Тя е далит и никак не обича всички, които са имали работа с аристокрацията или двореца. Надяваме се, че ще можеш да работиш с нея.
— Да се опитваш да промениш у един човек нещо толкова силно, каквото е влечението към психоисторията у Хари Селдън… може да му причини голяма вреда — каза Лодовик.
— Точно така — потвърди Плусикс и отново ги обгърна тишина. — Необходимо е — изграчи той няколко минути по-късно, а после, значително изтощен, напусна стаята, подпомаган от Калусин.
Лодовик остана там, където го оставиха. Мислеше трескаво. Можеше ли да се принуди да се замеси в подобни действия? Някога не би му било трудно да ги оправдае — стига Данийл да му беше заповядал. Но сега по ирония…