Разказът, свидетелствата, всички събития за Процеса стигат до нас от подозрителни източници. Най-добрият източник, разбира се, е Гаал Дорник, но както вече многократно споменахме, през вековете Дорник е бил подложен на редакции и съкращения. Той изглежда достоверен наблюдател, но днешните учени предполагат, че дори и продължителността на Процеса, последователността на дните на процеса могат да бъдат заподозрени…
48
Хари спа неспокойно, на пресекулки. Поддържаха през цялото време стаята му напълно осветена и, разбира се, не му се разрешаваха изкуствени сънотворни или маска за очите. Беше решил, че по този начин Чен иска да го накара да омекне, преди да се яви пред съда.
Нямаше да види Седжар Буун поне още един ден и се съмняваше Буун да успее да накара Чен да изключва осветлението на прилични интервали. Хари се справи колкото можа. Всъщност тъй като старците и без това спят неспокойно и на пресекулки, това повече измъчваше чувството му за справедливост и достойнство, отколкото душевното му здраве.
И все пак имаше странни моменти, когато сякаш се плъзгаше между будуването и съня. Подскачаше и се събуждаше напълно, втренчен в гладката пастелнорозова стена — беше видял нещо важно, дори прекрасно, но не си спомняше какво е то. Спомен? Сън? Откровение? Всичко можеше да има еднаква тежест в тази проклета, непроменяща се килия. Колко ли по-зле щеше да е в предишната?
Хари закрачи напред-назад — прочутото упражнение на затворника. Разполагаше с точно шест метра за крачене в едната посока, три — в другата. Същински лукс в сравнение с другата килия… но недостатъчно, за да му достави каквото и да било чувство за удовлетворение. След няколко часа престана и с това.
Намираше се в тази килия от по-малко от четири дена и вече съжаляваше за едновремешната си любов към малките затворени пространства. Беше се родил под просторното небе на Хеликон и отначало тази затворена среда му се струваше малко страшничка, дори потискаща, но дългите десетилетия на Трантор постепенно го бяха накарали да привикне. А после бе започнал да ги предпочита…
Досега.
Не разбираше как така изобщо е започнал да използва транторската ругатня „небеса!“.
И отново измина час, без да го усети. Той стана от малкото бюро и потри ръце; бяха лекичко изтръпнали. Ами ако се разболее и умре, преди да се яви пред съда? Цялата подготовка, всичките му машинации, всички дърпани и преплетени нишки на политическо влияние — и всичко това напразно!
Започна да се поти. Може би наистина губеше разсъдък. Чен не би се засрамил да използва наркотици, за да го омаломощи, нали? Началникът на комисията без съмнение използваше предаността си към имперското правосъдие като удобна маска, но Хари все още не можеше да се принуди да повярва, че Чен е изключително интелигентен. Безцеремонните мерки идеално подхождаха на Чен, а и разполагаше с достатъчно власт, за да скрие доказателствата, да ги унищожи.
Да унищожи Хари Селдън, без той дори и да подозира. „Мразя властта. Мразя властимащите.“ И все пак самият Хари някога беше притежавал власт, често тихичко й се наслаждаваше, без съмнение не избягваше да разполага с нея. Хари бе заповядал да потъпчат Световете на хаоса — този кратък и трагичен разцвет на изключително творчество и недоволство.
Защо?
Беше ги напъхал в политически и финансови усмирителни ризи. Съжаляваше за тази необходимост най-много от всичко, което беше извършил в името на психоисторията… И това наследство бе оставено недокоснато от тежката ръка на Линг Чен и Клаюс и се люшкаше като тояга.
Легна по гръб на кушетката и се втренчи в тавана. Нощ ли беше горе, над металната кожа на Трантор? Нощ под куполите с угасващия залез и среднощните куполи на общините, знак за край на мъките за деня?
За него, за Хари — какви мъки?
Спомни си как отново е пан в парка градина, а Дорс играе самката, съзнанията им са споени със съзнанията на човекоподобните маймуни. Заплахата за живота му, как Дорс го защити. Власт и игра, опасност и победа в такива близки комбинации. Опияняващо.
А сега това наказание.
Клаустрофилия. Така наричаше Юго любовта на обитателите на металните светове към техния затвор. И все пак винаги бяха съществували светове, вкопани в камъните, светове, поне частично покрити с метални щитове, които да ги защищават от мокрите, свирепи небеса. Небеса. Ругатнята. Небеса. Свободата.
Нашият Небесен отец ти прощава, както прощава всички простъпки на светците.
Този прекрасен женски глас плаваше през смътните му мисли. Веднага го позна. В него имаше нещо едновременно богато и древно, глас от време, което човечеството отдавна не помнеше.