Жана! Що за странен сън. Тебе те няма вече от десетилетия. Ти ми помагаше, когато бях Първи министър, но аз ти дадох свободата да пътуваш с привиденията, меми-умовете, към звездите. За мен ти сега си почти забравена част от историята. Колко рядко се сещам за тебе!
— Колко често се сещам за тебе, свети Хари, жертвал живота си за…
Не съм светец! Съкруших мечтите на милиарди.
— Колко добре го зная! Нашият дебат преди много десетилетия се провали съвсем както ярките свещи на хиляди несъгласни и неспокойни Ренесансови светове бяха угасени… В името на Божествения ред, на великия план. Ние ти помогнахме, когато ти бе на първия пост във властта в замяна на нашата свобода и на свободата на всички меми-умове. Но Волтер и аз отново се скарахме — беше неизбежно. Аз започвах да виждам по-голяма картина, която обхващаше и твоята работа като част от Божествения план. Волтер отлетя отвратен на другия край на Галактиката и ме остави тук да размишлявам над всичко онова, което бях научила. Сега идва твоето време на Изпитания и аз се страхувам, че ти изпитваш по-мрачно отчаяние, отколкото нашият Господ в Гетсимания.
При тези думи Хари едновременно го досмеша и му се доплака. „Волтер ме презираше заради последното. Убиване на свободата, потискане на Ренесансовите светове. А ти не мислеше същото за мен при последния ни разговор. — Той като че ли беше полубуден и напълно оплетен в това… видение! — Любих се с машина години наред. Според твоите схващания, твоята философия…“
— Добих повече мъдрост, повече разбиране. На тебе ти беше даден ангел, спътница защитница. Тя е била изпратена от Божиите пратеници и предопределена за тази задача от върховния пратеник.
Хари вече беше твърде уплашен, умът му бе обхванат от почти панически мрак, за да пита кой би могъл да бъде той в тази въображаема представа на Жана. Но… Кой? Кой е това?
— Вечният, който се противопоставя на силите на хаоса. Данийл, който беше Демерзел.
Сега той разбра, че това се случва извън ума му и беше по-лошо от сън. Някога ти се примири с убийството на машините — на роботите.
— Прозрях по-дълбоки истини.
Хари усети стегнатите структури на контрола на Данийл.
— Моля те, върви си, остави ме намира! — каза той и се претърколи на кушетката.
Щом се претърколи, очите му се отвориха и той видя стар, счупен автомат — стоеше близо до него в килията. Скочи от кушетката.
Вратата на килията все така си беше затворена и заключена.
Автоматът беше оцветен в затворнически цветове, жълто и черно. Сигурно е бил машина за поддръжка, преди автоматите да се разбунтуват, да заплашат Империята и да бъдат деактивирани. Не можеше да си представи как е попаднал в килията, освен ако не беше изпратен нарочно.
Автоматът се дръпна с продран стон и пред машината, на около метър и половина над пода се появи лице — проекция, следвана от тяло, дребно, стройно и силно, обвиващо машината като сянка в ярко осветена стая.
Косъмчетата по врата на Хари настръхнаха, а дъхът му като че заседна в гърлото. За миг той като че попадна в кошмар и не можеше да говори. После пое шумно дъх и се дръпна рязко от машината.
— Помощ! — изпищя той и гласът му секна. Сякаш го изпълни панически мрак. Гърдите му навярно бяха колабирали. Целият страх, цялото напрежение, предчувствие…
— Не викай, Хари! — гласът смътно напомняше на женски, механичен като на старите автомати. — Не искам да ти навредя, да ти създавам грижи.
— Жана! — въздъхна той на глас.
Но старата машина се разваляше, последната й енергия се изчерпваше. Хари приседна на кушетката и загледа как лампите по тялото й бавно гаснат.
— Кураж, Хари Селдън. Ние с него сега сме в опозиция, отново, както е било винаги. Ние се скарахххме. — Думите се замъглиха, забавиха. — Рааааззззделиххххме сссе.
Автоматът замлъкна.
Вратата рязко се отвори с шумно съскане и вътре нахълтаха трима стражи. Единият незабавно стреля с енергийното си оръжие и повали стария автомат на земята. Другите го сритаха в ъгъла и заградиха Хари да не би да му направи още нещо. Влязоха още двама стражи и повлякоха Хари за раменете вън от килията. Хари немощно риташе с пети по гладкия под, за да им помага.
— Сигурни ли сте, че не ме искате мъртъв? — попита той сприхаво.
— Небеса, не! — тросна се стражът отляво. — Ако ви причинят вреда, това би струвало живота ни. Вие сте в най-сигурната килия на Трантор…
— Така си мислехме — обади се мрачно другият. Те изправиха Хари на крака и се опитаха да го изтупат. Бяха го влачили десетина-петнайсет метра по правия коридор. Хари се взря в това огромно, доброжелателно разстояние, това освежително разтягане и притаи дъх.