Планч настръхна и отстъпи встрани, когато голямата врата отново се отвори. Влезе друг страж, последван от още четирима, заобиколили дрипаво облечена фигура на ръст горе-долу колкото Планч, стройна, но не кльощава, с рошава коса и лице, изцапано с кал. Очите й изглеждаха празни, безизразни. Стражите носеша мощни оръжия за зашеметяване, които лесно можеха да ликвидират робота и да изпържат вътрешните му механизми.
— Женски — отбеляза Синтер, — както виждаш. Колко интересно — женски роботи! И доколкото разбирам, напълно способна сексуално — един от нашите лекари я прегледа. Кара ме да се чудя дали в миналото човеците не са конструирали роботи, които да раждат деца! Що за деца ще са те — като нас или като тях? Биологични или механични? Не и този обаче. Нищо освен козметика и пневматика — недотам практично.
Женственият робот остана сам и мълчалив, когато стражите се оттеглиха, държейки оръжията в готовност.
— Само ако скорошният опит за покушение над императора беше направен от робот! — каза Синтер, после угодливо додаде: — Опазили ни небесата!
Планч примижа. Политическата хитрост на този мъж отслабваше с всеки миг усещане за слава.
Вара Лизо се приближи до робота с тревожен израз.
— Този толкова много прилича на човек — смотолеви тя. — Дори и сега е трудно да я различиш от, да речем, тебе или тебе, Фарад — тя посочи Планч, после Синтер. — Мислите й са подобни на човешките, дори и грижите й са подобни на човешките. Усетих нещо подобно у робота, който не можахме да заловим…
— Онзи, който се измъкна — Синтер се усмихна широко.
— Да. Изглеждаше почти човек — може би дори още по-човек от този.
— Е, да не забравяме, че никой от тях не е човек — рече Синтер. — Онова, което чувстваш, са изобретателните игрички на инженери, мъртви от хиляди години.
— Онзи, който не можахме да заловим… — тя погледна право в очите Морс Планч и той отново потисна полазилите го тръпки. — Беше по-едър, не изглеждаше много добре, с много характерно лице. Бих го помислила за човек… но тази нотка в мислите му! Беше горе-долу със същия ръст и телосложение като по-ниския и по-едър робот на твоя запис.
— Виждаш ли? Без малко да го хванем — обади се Синтер. — Ей за толкова — той притисна палеца и показалеца си. — Но тепърва ще го заловим — Лодовик Трема и всички останали. Дори и високия, чието име не знаем… — Синтер се приближи до женския робот. Той леко се разтресе на механичните си глезени, но тялото му не издаде механични звуци.
— Знаеш ли името на онзи, когото търся? — попита Синтер. Роботът се обърна с лице към него. Гласът му излезе от отворената челюст и гърчещите се устни като грубо скърцане. Говореше на стар диалект на Галактическия стандартен език, който на Трантор не бяха чували от хиляди години освен от учени, и беше почти неразбираем.
— Азззз ссссъм посссследдддната — каза роботът. — Иззззосссставввена. Нннне ффффунккккционирррам.
— Чудя се — рече Синтер — срещала ли си някога Хари Селдън? Или Дорс Венабили, тигрицата на Селдън?
— Нннне зззнам тези иммммена.
— Просто предчувствие… Освен ако тук няма милиарди роботи — нещо, на което дори и аз нямам вяра…
— Нннне ззззнам ттттова.
— Жалко — отбеляза Синтер. — Ти как мислиш, Планч? Без съмнение си чувал за спътницата свръхчовек на Селдън, Тигрицата. Мислиш ли, че това пред нас е тя?
Планч огледа робота по-внимателно.
— Ако е била робот и все още е на Трантор или все още функционира, защо ще позволява да я заловят?
— Защото е строшена кофа, ръждясала и изгнила! — избухна Синтер, размаха ръце и изгледа кръвнишки Планч. — Развалина. Боклук за изхвърляне. Но за нас е по-ценна от всички съкровища на Трантор.
Той заобиколи робота, на който като че не му се искаше да следи движенията му.
— Чудя се какво ли трябва да направим, за да получим достъп до паметта му — измърмори Синтер. — И какво ли ще научим тогава.
51
Линг Чен позволи на прислужника си Крийн да го облече в парадни одежди за ролята на съдия администратор, която му се полагаше като Началник на комисията. Чен сам беше проектирал тези одежди, като беше използвал елементи от дизайна отпреди стотици и дори хиляди години. Първо идваше самопочистващото се бельо, което не сваляше, ароматно и гъвкаво, леко като въздуха; после — черното расо, стигащо чак до глезените, което леко докосваше голите му ходила; след това — стихарят в ослепително златно-червено и най-накрая ризницата — просто тъмносиво наметало, пристегнато в кръста. Върху късо подстриганата му черна коса носеше проста шапчица с две тъмнозелени ленти, които висяха точно зад ушите му.