Когато Крийн привърши с приготовленията, Линг Чен се огледа в огледалото и имиджъра, докосна подгъва и ъгъла, под който беше сложена шапката, за да предложи поправки, и най-накрая кимна одобрително.
Крийн отстъпи назад, обхванал брадичка.
Много импозантно.
— Не това е моята цел днес — да бъда импозантен — отвърна Линг Чен. — След по-малко от час ще се явя пред императора в тези натруфени одежди, призован, без да имам възможност да се преоблека в по-подходящо облекло, и да се държа така, като че са ме изненадали. Ще бъда малко объркан и ще се колебая между двата невъзможни избора, които ми се предоставят. Врагът ми ще възтържествува и съдбата на Трантор, ако не и на цялата Империя, ще бъде разклатена.
Крийн се усмихна уверено.
— Надявам се всичко да мине добре, сир.
Линг Чен присви и без това тънките си устни и едва забележимо сви рамене.
— Предполагам, че ще мине. Хари Селдън е казал, че ще мине, твърди, че го е доказал математически. Вярваш ли в него, Крийн?
— Много малко зная за него, сир.
— Прекрасно дразнещ човек. Е, да, за да изиграя ролята си през следващите няколко дена, ще накарам един император да коленичи и да се моли. Преди време отстъплението от традиционната ми роля е било неприятен дълг. Този път ще е наслада, награда за тежката ми служба. Ще пробия цирея в тъканта на Империята и ще оставя трайната, болезнена гной да се отцеди.
Крийн го изслуша в замислено мълчание.
Линг Чен вдигна пръст към устните си и се усмихна на прислужника си с тънка, крива усмивчица.
— Шшшшт. Не казвай на никого.
Крийн бавно поклати глава с голямо достойнство.
52
На Трантор възможните вариации на човешко сексуално общуване отдавна бяха изчерпани; с всяко ново поколение изчерпването беше забравяно и цикълът започваше отново. Беше нужно младежите да са невежи за онова, което беше ставало преди, за да се освежат размножителните страсти. Дори и онези, които твърде много бяха видели през живота си — твърде много от по-грубите видове сексуално разнообразие, — можеха да пламнат отново в страстна невинност пред лицето на нещо като любов. И тъкмо това чувстваше Клиа Асгар — нещо като любов. Все още не й се искаше да го нарече любов, но с всеки ден, с всеки час, прекаран с Бран, слабостта нарастваше, а съпротивата й намаляваше.
Като момиче понякога тя се беше държала много палаво. Знаеше, че е поне достатъчно привлекателна, че повечето мъже да нямат нищо против да правят секс с нея, и си играеше с тази привлекателност. Зад това се промъкваше чувство на обърканост, чувството, че все още не е готова, не е подготвена за емоционалните последици. Клиа Асгар, когато (и ако) някога се влюбеше, знаеше, че ще се влюби наистина силно и че иска да е трайно.
Така че в онези младежки мигове, когато си мислеше, че всъщност като че изпитва нещичко към някой потенциален любовник, тя особено бързо и дори с някаква несъзнателна жестокост удряше спирачките. Малцина бяха успели да общуват с нея физически — всъщност двама, — и, разбира се, не беше останала кой знае колко доволна.
Известно време беше смятала, че нещо с нея не е наред, че може би никога няма да успее да се отпусне напълно.
Бран й доказваше противното. Привличаше я твърде силно, че да му устои. В някои моменти той като че нехайно не забелязваше погледа й, а в други се съпротивляваше по свой начин и по свои собствени, вероятно подобни причини.
Сега той се промъкваше по коридора на стария склад. Тя лежеше в стаята си, усещаше, че той идва, напрягаше се, после се принуждаваше да се отпусне. Знаеше, че той не й се натрапва, не увеличава по изкуствен начин нейните симпатии — или поне си мислеше, че знае. Проклетото нещо във всичко това беше несигурността, която дебнеше зад всеки ъгъл!
Чу го как почука леко на вратата.
Влез — прошепна тя.
Той влезе съвсем безшумно. Като че иззпълни стаята с гърдите и ръцете си — масивно присъствие. В стаята беше тъмно, но той доста лесно намери кушетката й и коленичи до нея.
— Как си? — попита я той с глас, тих като повей от вентилационен канал.
— Добре — отвърна тя. — Видяха ли те?
— Убеден съм, че знаят — каза той. — Не ги бива много за надзиратели. Но ти искаше да дойда.
— Нищичко не съм казала — отвърна Клиа и гласът й се напрегна малко, докато намери правилната смесица от смъмряне и насърчение.
— Тогава няма нужда да шепнем, нали? Те са роботи. Може би дори не знаят…
— Какво?
— Какво правят хората.
— Искаш да кажеш, секс.
— Да.
— Трябва да знаят — каза Клиа. — Те като че знаят всичко.