— Не искам да пазя тишина — рече Бран. — Искам да викам, да думкам, да скачам навсякъде…
— Из стаята ли? — предположи Клиа и се сви на кушетката, преструвайки се на въздържана.
— Да. За да ти покажа какво чувствам.
— Мога да те чувам. Да те чувствам. Ти чувстваш нещо… но като че не е като това, което чувствам аз.
— При хората нищо не е едно и също. Всеки отвътре има различен вкус, начинът, по който ние ги вкусваме… чуваме.
— Защо не съществуват думи за онова, което можем? — попита Клиа.
— Защото ни има от не особено отдавна — отвърна Бран. — А такива като тебе може би никога преди не е имало.
Клиа протегна ръка да го докосне, да накара устните му да замълчат.
— До тебе се чувствам като котенце — рече тя.
— Ти ме караш да се мятам, като че съм вързан с верига — каза Бран. — Никога не съм познавал такава като тебе. Известно време си мислех, че ме мразиш, но въпреки това усещах как вътрешно ме викаш. С вкус на мед и плодове.
— Наистина ли вкусът на мислите ми е такъв?
— Когато мислиш за мен, е такъв — каза Бран. — Не те разчитам ясно…
— Нито пък аз тебе, любов моя — отвърна Клиа, като несъзнателно заговори в официалния стил на ухажване в далския диалект.
Това като че порази Бран. Той нададе нисък стон, наведе се напред и се сгуши в шията й.
— Никоя жена досега не ми е говорила така — измърмори той. Тя обгърна главата му, обви с ръка раменете му, усети гърдите му върху свитите си крака. Отпусна ги и той легна до нея на кушетката. Нямаше място и за двамата и затова той леко я повдигна върху себе си.
Все още бяха напълно облечени, но в поза за правене на любов и тя почувства как й се завива свят, сякаш всичката й кръв се оттичаше другаде. Може би така и беше. Бедрата и гърдите й сякаш щяха да се пръснат.
— Значи тези жени трябва да са били глупави — рече Клиа.
— Аз съм толкова едър и непохватен. Ако не ме чуят… Ако не ги накарам да почувстват привързаност към мен…
Тя се напрегна и се отдръпна.
— Така ли си правил?
— Не докрай — призна си той. — Само като експеримент. Но никога не можех да го проследя докрай. — Тя знаеше, че той говори истината — или по-скоро си мислеше, че знае. Поредната несигурност зад поредния ъгъл! Въпреки това тя пак се отпусна.
— Никога не си се опитвал да ме накараш да почувствам привързаност към тебе.
— Небеса, не — възкликна Бран. — Ти прекалено много ме плашиш. Според мен никога няма да мога да… — и тук тя усети как той се напрегна по същия начин, както и тя. — Ти си много силна — довърши той и просто я прегърна, достатъчно леко, че тя да може да се надигне и да се изтръгне от прегръдката му, стига да искаше. Този мъж беше висок и плещест като купол, а беше толкова интуитивен!
— Никога няма да ти причиня болка — каза Клиа. — Имам нужда от тебе. Заедно според мен никой няма да може да ни спре. Можем дори да успеем да се сработим и да убедим роботите.
— И за това съм мислил.
— А нашите деца…
Той отново вдъхна шумно и тя го перна по рамото.
— Не ставай сантиментален идиот — каза му тя. — Ако се влюбим…
— Аз съм влюбен — каза той.
— Ако се влюбим, ще е за цял живот, нали?
— Надявам се. Но в моя живот никога нищо не е сигурно.
— Нито пък в моя. Още едно основание. Така че нашите деца…
— Деца — произнесе Бран, като че пробваше как звучи думата.
— Остави ме да довърша, по дяволите! — каза Клиа, но отново без никаква злъчност. — Нашите деца може да са по-силни и от двама ни, взети заедно.
— Как ще ги отгледаме? — попита Бран.
— Първо трябва да се поупражняваме как се правят — отвърна Клиа. — Според мен можем да се съблечем и да опитаме мъничко.
— Да — рече Бран. Тя слезе от него, изправи се до кушетката и смъкна комбинезона и бельото си.
— Можеш ли да забременееш? — попита той, след като сам съблече дрехите си.
— Още не — отвърна тя. — Но мога, ако искам. Майка ти не ти ли е обяснила как е при жените?
— Не — отвърна той. — Но аз и без това разбрах.
Той са плъзна отново на кушетката. Тя скръцна и нещо изпука тревожно.
Клиа се поколеба.
— Какво? — попита Бран.
— Няма как да не се счупи. — А после додаде решително. — Слизай на пода. Не е много прашен.
53
Синтер работеше бързо. Той вече беше присвоил старата Зала на заслугите в южното крило на двореца, място на свещени традиции и прашни трофеи, и го беше разчистил, за да настани там новия си главен щаб. От всички ъгълчета на Трантор той бе наел сто Сиви монаси, надяващи се тъкмо на такъв шанс да постъпят на действителна служба в двореца, и им беше дал мънички помещенийца, в които те вече работеха здраво над черновите на правилника и устава на Комисията за обща сигурност.