— Не, тя е женски компаньон на моя умен приятел.
— Но ти си по-младият и по-напетият.
— Е, благодаря за мнението ти, обаче то не е мнение и на Блис. Тя харесва доктор Пелорат далеч повече, отколкото мен.
— Това ме много изненадва. А той не би ли споделил?
— Не съм го питал, но съм сигурен, че не. Нито пък аз бих поискал.
Хироко дълбокомислено кимна.
— Знам. Заради фундамента й.
— Фундамента ли?
— Сам разбираш. Това — и тя се плясна по финото задниче.
— О, това ли! Разбрах. Да, в тазовата си анатомия Блис е щедро оформена — той очерта с ръце една сфера във въздуха и намигна, а Хироко се разсмя.
— И все пак удивително много мъже обичат тази щедрост в телосложението — добави Тривайз.
— Не ми се вярва. Сигур ще да е някакъв вид лакомия — да желаеш излишък от онуй, което е приятно в скромни граници. Ти би ли мислил по-добре за мен, ако да бяха гърдите ми масивни и кандилкащи се и със зърна, насочени към пръстите на нозете? Воистина ти казвам, че съм виждала таквиз гърди, но пък не съм забелязвала мъжете да ги налитат на ята. Бедните жени, които са така засегнати, ще трябва да изпитват нужда да прикриват своята чудовищност — както прави мадам Блис.
— Подобен свръхразмер и мен не би привлякъл, макар да съм сигурен, че Блис не прикрива гърдите си заради някакъв техен недостатък.
— В такъв случай ти не упрекваш моя изглед или форми?
— Трябва да съм луд, за да не ги одобрявам. Ти си красива.
— И какви приятности намираш на този твой кораб, докато прехвръкваш от един свят на друг? След като мадам Блис ти е отказана?
— Никакви, Хироко. Нищо не мога да направя. Понякога си мечтая за приятности, което си има своите неудобства, но ние, дето пътуваме из космоса, добре знаем, че такива моменти съществуват. Друг път пък си наваксваме.
— А ако са неудобства, как могат да се отстранят?
— За мен е значително по-голямо неудобство, че въобще повдигна този въпрос. Не мисля, че ще бъде вежливо да намеквам как мога да се почувствам по-добре.
— Ще бъде ли невежливо аз да намекна за един начин?
— Зависи изцяло от това какво е предложението.
— Бих предложила да се държим приятно един с друг.
— Нима ме доведе тук, Хироко, за да можем да стигнем до това?
Алфианката отвърна с доволна усмивка:
— Да. За мене би било в едно и също време дълг на домакиня, а също и желание.
— Щом е тъй, ще ти призная, че то е и мое желание. Всъщност аз страшно много бих искал да ти направя тази услуга. Аз… ъ-ъ… жаждал бих да ти доставя удоволствие.
XVIII. МУЗИКАЛНИЯТ ФЕСТИВАЛ
78
Обядът се състоя в същата трапезария, в която закусиха. Беше пълна с алфианци и с тях Тривайз и Пелорат вече се чувстваха съвсем свойски. Блис и Фалъм ядоха отделно — донейде усамотени в едно малко разширение.
Имаше няколко вида риба и супа с плаващи в нея ивици от нещо, което спокойно би могло да бъде варено ярешко. Самуните хляб чакаха да бъдат нарязани, маслото и конфитюрът — да ги намажат. След туй пристигна салатата — обилна и щедра, но пък здравата се набиваше в очи липсата на какъвто и да било десерт, макар по масата да сновяха най-разнообразни плодови сокове в явно неизчерпаеми кани. След обилната закуска и на двамата фондационери им се наложи да бъдат по-въздържани, ала всички останали ядяха на корем.
— Как ли се опазват да не надебелеят? — тихо се зачуди Пелорат.
Тривайз сви рамене.
— Вероятно с много физическа работа.
Изглежда това общество не ценеше особено обноските при хранене. Вдигаше се голяма гюрултия — викове, смях и тропане по масите с дебелите, очевидно нечупливи чаши. Жените бяха не по-малко шумни и буйни от мъжете, макар и да вдигаха гълчава в по-висока тоналност.
Пелорат изненадано примигваше, докато съветникът (поне временно) не изпитваше и следа от неудобството, за което бе разговарял с Хироко, и се чувстваше отпуснат и благоразположен.
— Всъщност това си има и добрата страна — рече той. — Явно тези хора се наслаждават на живота и изпитват много малко или почти никакви грижи. Времето им е каквото го направят, а храната е в невъобразимо изобилие. За тях това е просто един златен век, който не свършва.
Трябваше да вика с цяло гърло, за да бъде чут, и историкът също изрева в отговор:
— Само че е ужасно шумно.
— Те май са привикнали.
— Изобщо не проумявам как могат да се разбират един друг в тая врява.
Естествено двамата не улавяха нищо от онова, което се говореше. Странното произношение и архаичните граматика и словоред на алфианския език почти изключваха възможността да се схване нещо при подобно ниво на звука. За жителите на Фондацията всичко това напомняше звуците на някоя изпаднала в паника зоологическа градина.