След обяда се присъединиха към Блис в една малка постройка, която им бе предоставена като временно жилище. Тривайз реши, че тя не се отличава особено от къщата на Хироко. Фалъм бе във втората стая — според Геянката, безкрайно доволна, че се чувства сама — и се опитваше да подремне.
Пелорат погледна вратата-отвор и колебливо рече:
— Тук хич не е уединено. Няма да можем да си приказваме свободно.
— Уверявам те — възрази съветникът, — че щом дръпнем брезентовата бариера пред отвора, няма да ни безпокоят. По силата на местния обичай брезентът е непробиваема преграда за всички.
Историкът хвърли поглед към високите отворени прозорци.
— Могат да ни чуват и без да искат.
— Няма защо да викаме. Алфианците едва ли ще подслушват. Дори когато на закуска стояха отвън пред прозорците на трапезарията, пак бяха на внушително разстояние.
Блис се усмихна.
— За времето, което прекара насаме с милата малка Хироко, си научил доста и си станал съвсем сигурен в тяхното уважение към личния живот на хората. Какво се случи?
— Ако долавяш, че филизите на моя ум са претърпели промяна към по-добро — отвърна Тривайз — и отгатваш каква е причината, мога само да те помоля да ги оставиш на мира.
— Много добре знаеш, че Гея не би докоснала ума ти с при никакви обстоятелства с изключение на жизнена криза. Но все пак аз не съм ментално сляпа. Мога да почувствам какво е станало от цял километър. Скъпи ми еротомане, да не би това да е твой неизменен обичай при космическите пътувания?
— Еротоман? Хайде пък и ти, Блис. Всичко на всичко два пъти за цялото пътуване. Два пъти!
— Ние бяхме само на два свята, на които имаше човешки същества от женски пол. Два случая от два възможни и при това на всеки от световете прекарахме едва по няколко часа, преди да…
— Много добре знаеш, че на Компорелон нямах никакъв избор.
— Тук си прав. Спомням си я на какво приличаше. — за известно време Геянката се заля в бурен смях. — Все пак не мисля, че Хироко те е държала безпомощен в мощната си прегръдка или е наложила неустоимата си воля над твоето крехко тяло.
— Естествено, че не. Напълно го желаех. Само че въпреки това идеята бе нейна.
Пелорат се обади с нотка на завист:
— Голан, на теб все така ли ти върви?
— Разбира се, трябва да е тъй, Пел — потвърди Блис. — Той неудържимо привлича жените.
— Бих искал да е истина — възрази Тривайз, — но не е. И съм щастлив, че не е, защото аз все пак имам да върша и други неща в живота си. Но въпреки всичко, в този случай бях неустоим. В края на краищата ние сме първите хора от друг свят, дето Хироко — а очевидно и който и да е от живеещите сега на Алфа — някога е виждала. От случайно изплъзнали й се думи, от разни дребни забележки разбрах, че тя имаше доста възбуждащото предположение, че аз може би се различавам от алфианците — или анатомично, или поне по техниката си. Бедната. Боя се, че остана разочарована.
— О! — възкликна Блис. — А ти?
— Не, определено не. Бил съм на доста светове и имам известен опит. Установил съм, че хората са си хора, а сексът си е секс, където и да отидеш. Ако има някакви забележими различия, те обикновено са хем тривиални, хем неприятни. На какви парфюми само съм попадал! Спомням си, че една млада дама просто не можеше да се справи, докато не пусне силно музиката — музика, дето се състоеше от някакъв отчайващо писклив звук. Така че тя я пусна, а сетне пък аз не можах да се справя. Да ви кажа правичката — доволен съм, когато си е все същото старо и познато нещо…
— Като говорим за музика — прекъсна го Блис, — да ви съобщя, че след вечеря сме канени на музикален прием. Трябва да е нещо много официално, организирано в наша чест. Доколкото схванах, алфианците страшно се гордеят със своята музика.
Съветникът направи гримаса.
— Тяхната гордост по никакъв начин няма да направи изкуството им по-приятно за нашите уши.
— Изслушай ме, де! — настоя Блис. — Останах с впечатлението, че се прехласват от майсторското си свирене на много древни инструменти. Много древни. От тях бихме могли да получим някаква информация за Земята.
Веждите на Тривайз се стрелнаха нагоре.
— Интересна идея. А това ми напомня, че и двамата вече навярно разполагате с подобна информация. Янов, видя ли този Монолее, за когото ни разправи Хироко?
— Видях го — отговори историкът. — Прекарах с него три часа и, да ви кажа, тя никак не преувеличава. Практически разговорът си беше монолог, а когато си тръгнах за обяд, той се вкопчи в мен и не искаше да ме пусне, докато не му обещах, че когато мога, ще се върна, за да го послушам още.