— За нещастие не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — Геянката стана и излезе от стаята.
Пелорат я изпрати с поглед, а сетне рече:
— Голан, нещата положително не са толкова черни. Ние се приближаваме все повече и повече към планетата, а щом веднъж стигнем до нея, може би всички загадки ще бъдат решени. Поне досега нищо не полага каквито и да било усилия, та да ни попречи…
Очите на Тривайз се стрелнаха към него и той тихо каза:
— Ще ми се нещо да ни бе попречило.
— Наистина ли? — попита историкът. — Че защо?
— Честно казано, щях да приема като добре дошъл всеки признак за живот.
Пелорат се ококори.
— Да не би все пак да си открил, че Земята е радиоактивна?
— Не съвсем. Само че е топла. Малко по-топла, отколкото очаквах.
— Това лошо ли е?
— Не непременно. Може да е доста топла, но то не я прави безусловно необитаема. Облачната покривка е дебела и е от водна пара, така че тези облаци заедно с един просторен океан биха наклонили везните към поддържане на живота въпреки температурата, която изчислих по микровълновото излъчване. Засега не мога да бъда сигурен. Работата е там, че…
— Да, Голан?
— Ами, ако Земята е радиоактивна, това лесно може да обясни защо е по-топла от очакваното.
— Но не означава, че и обратното е вярно, нали?
— Не. Не, не означава — Тривайз успя да докара на лицето си нещо като усмивка. — Янов, няма смисъл да теоретизираме. След ден-два ще знаем със сигурност какво е положението.
91
Когато Блис влезе в стаята, Фалъм седеше дълбоко замислена на тясното легло. Тя вдигна за миг очи, а сетне пак ги сведе надолу.
Геянката тихо попита:
— Какво има, миличко?
— Защо Тривайз толкова много не ме харесва, Блис? — промълви хлапето.
— Мислиш, че не те харесва?
— Той ме гледа раздразнително… Това ли е вярната дума?
— Би могла да е тя.
— Когато съм близо до него, той ме гледа раздразнително. Лицето му винаги леко се изкривява.
— Сега на Тривайз не му е леко, Фалъм.
— Понеже търси Земята?
— Да.
Соларианчето помисли малко и добави:
— Особено раздразнителен става, когато преместя нещо с ума си.
Блис присви устни.
— Не ти ли казах, че не трябва да го правиш, още повече когато Тривайз е наблизо?
— Вчера бях тук, в тая стая, а той бил до вратата, само че аз не съм го забелязала. Не знаех, че ме е наблюдавал. Играех си с един от Пеловите книгофилми — опитвах се да го накарам да застане на ръб. Нищо лошо не съм правила…
— Фалъм, това го изнервя и аз не желая ти да го вършиш, без значение дали той те гледа или не.
— Да не би да се изнервя, защото не може да го направи?
— Възможно е.
— А ти можеш ли?
Блис бавно поклати глава.
— Не, не мога.
— Но ти не се изнервяш, когато го правя. Пел също не се изнервя.
— Хората са различни.
— Знам! — натърти хлапето с изненадваща ожесточеност, която накара Блис да се намръщи.
— Какво знаеш, Фалъм?
— Аз съм различна.
— Разбира се, нали това казах току-що. Хората са различни.
— Същността ми е различна. Аз мога да местя нещата.
— Вярно е.
С нотка на предизвикателство малката заяви:
— Аз трябва да местя нещата, Блис. Тривайз няма защо да ми се сърди заради туй, а ти не би следвало да ме спираш.
— Но защо трябва да го правиш?
— Това е упражнение. Тренировка… тъй ли е правилната дума?
— Не съвсем. Тренировка.
— Да. Джемби винаги казваше, че аз трябва да тренирам моите… моите…
— Преобразувателни мозъчни дялове?
— Да. И да ги направя силни. Та после, като порасна, да мога да захранвам всички роботи. Дори и Джемби.
— Фалъм, кой е захранвал роботите, след като не си го правила ти?
— Бандър — соларианчето произнесе името като банален факт от битието си.
— Ти познаваше ли Бандър?
— Разбира се. Гледала съм го много пъти. Аз щях да бъда следващият владетел на имението. Имението Бандър щеше да стане имението Фалъм. Така ми обясни Джемби.
— Имаш предвид, че Бандър е идвал в твоето…
От потрес устните на детето очертаха почти идеална окръжност. Със задавен глас то каза:
— Бандър никога не би дошъл… — дъхът му за момент секна, а после с известно усилие отрони:
— Гледала съм изображението на Бандър.
Блис колебливо попита:
— Как се отнасяше Бандър към теб?
Фалъм я стрелна леко озадачено.
— Питаше ме дали имам нужда от нещо, дали ми е добре. Само че Джемби беше до мен, така че аз никога нямах нужда от нищо и винаги ми беше добре.
Главицата й се приведе и тя се втренчи в пода. После затули с длани очи и изхлипа:
— Обаче Джемби спря. Мисля, че понеже Бандър… също е спрял. Не е ли тъй?