Не беше лесно. Тя имаше великолепно тяло (бе казала, че е на четиридесет и шест години, но и двайсет и пет годишна атлетка не би се срамувала от подобна физика) и огромна енергия, превъзхождана само от лекомислената жар, с която я разпиля.
Действително, ако можеше да бъде обуздана и приучена към умереност; ако практиката (но той самият би ли оцелял след такава практика?) й разкриеше нейните собствени възможности и, най-важното, активизираше неговите, щеше да е приятно да…
Хъркането внезапно спря и жената се размърда. Той сложи ръка на рамото й и леко го погали — тя отвори очи. Опрян на лакът, Тривайз се стараеше да изглежда неизтощим и изпълнен с живот.
— Радвам се, че поспа, мила — рече той. — Имаше нужда от почивка.
Тя му се усмихна сънено и за миг на него му се стори, че може да й се прииска да възобновят действията, но Лизалор просто се протегна и се обърна по гръб.
— Правилно прецених от самото начало — каза тя с тих и доволен глас. — Ти си цар на сексуалността.
Тривайз си придаде подчертано скромен вид.
— Трябваше да съм по-умерен.
— Глупости. Беше много точен. Страхувах се, че онази млада жена те е изцедила, но ти ме увери в противното. Не си ме излъгал, нали?
— Нима се държах като заситен човек?
— Не, съвсем не! — Тя избухна в смях.
— Още ли мислиш за психопроби?
Лизалор отново се изсмя.
— Да не си луд? Ще искам ли да те изгубят сега?
— Все пак ще е по-добре да ме изгубиш за малко…
— Какво? — намръщи се тя.
— Ако остана тук твърде дълго, моя… моя мила, скоро ще започнат да шушукат. Мога обаче да изпълнявам мисията си и периодически да ти докладвам. Тогава ще бъде съвсем естествено да оставаме насаме за известно време, а мисията ми е наистина важна.
Тя помисли над думите му, чешейки разсеяно дясното си бедро. После каза:
— Предполагам, че си прав. Не ми е приятно, но предполагам, че си прав.
— Не бива да се опасяваш, че няма да се върна — рече Тривайз. — Не съм толкова безпаметен, за да забравя какво ме чака тук.
Тя му се усмихна, нежно докосна бузата му и го погледна в очите.
— Приятно ли ти беше, скъпи?
— Много повече от приятно, мила.
— Все пак си от Фондацията. Мъж в разцвета на младостта, от самия Терминус. Сигурно си свикнал с всякакви жени и какви ли не умения…
— Не съм срещал никоя — никоя — като теб! — каза Тривайз с убедителност, каквато леко се удава на човек, който в края на краищата говори самата истина.
Лизалор отвърна с тихо доволство:
— Е, щом така казваш. Но старите навици умират трудно и не мисля, че ще се доверя на мъжка дума без някаква гаранция. Ти и твоят приятел Пелорат ще можете евентуално да изпълнявате вашата мисия, след като чуя каква е тя и я одобря, но младата жена ще задържа тук. Ще бъде третирана добре, не се безпокой, макар да предполагам, че ще липсва на доктор Пелорат. Което пък ще ви кара да се връщате по-често на Компорелон, дори ако твоят ентусиазъм те увлече повече, отколкото самият ти искаш.
— Но, Лизалор, това е невъзможно.
— Така ли? — в очите й веднага се прокрадна съмнение. — Защо невъзможно? За какво ще ви е нужна жената?
— Не за секс. Казах ти вече и не съм те излъгали Тя е близка на Пелорат и аз не се интересувам от нея. Освен това, сигурен съм, че Блис просто би се разпаднала, ако се опита да направи това, което ти с такъв успех стори.
Лизалор понечи да се усмихне, но се овладя и каза сурово:
— Тогава какво пречи тя да остане на Компорелон?
— Това, че Блис е от основно значение за нашата мисия. Затуй трябва да бъде с нас.
— Е, та каква казваш е вашата мисия? Време е да ми обясниш.
Тривайз за момент се поколеба. Трябваше да каже истината. Не можеше да измисли толкова убедителна лъжа.
— Слушай — каза той. — Компорелон е стар свят, един от най-старите дори, но не е най-старият. Човешкият вид не е възникнал тук. Първите човешки същества са пристигнали от някакъв друг свят, но вероятно не са възникнали и там, а са дошли от друг, още по-стар. Накрая обаче това връщане във времето все някъде ще спре и ние ще достигнем първичната планета, от която произхожда човекът. Аз търся Земята.
Промяната, която неочаквано настъпи в Мица Лизалор, го смая.
Както си лежеше в леглото, очите й се разшириха, дишането й изведнъж стана припряно, а мускулите й до един се стегнаха. Тя вдигна рязко ръце и кръстоса показалеца и средния пръст и на двете.
— Ти го каза — прошепна дрезгаво Лизалор.
23
Не продума нищо повече, не го и погледна. Бавно свали едрите си ръце, прехвърли крака през ръба на леглото и седна с гръб към него. Тривайз остана да лежи неподвижно.