Чу стъпки и инстинктивно се изправи, като си удари главата в ръба на пулта — не толкова силно, че да се нарани, но достатъчно, за да му се наложи да потърка мястото и да изкриви лице.
— Янов? — попита с приглушен глас, докато примигваше.
— Не. Аз съм. Блис.
Тривайз протегна ръка над ръба на пулта, та да има поне частичен контакт с компютъра и нежната светлина открои увитата в леко розово одеяние геянка.
— Какво има? — попита той.
— Погледнах в стаята ти, но там те нямаше. Долових обаче невронната ти дейност. Явно беше буден, така че реших да вляза.
— Е, какво искаш?
Тя седна до стената, вдигна колене нагоре и облегна брадичка на тях. Сетне каза:
— Не се безпокой. Нямам никакви попълзновения към онова, което е останало от девствеността ти.
— Не съм си и въобразявал — язвително отвърна Тривайз. — Защо не спиш? Ти имаш по-голяма нужда от нас.
— Повярвай — рече Блис тихо и някак прочувствено, — тази история с кучетата беше много изтощителна.
— Вярвам ти.
— Само че трябваше да поговоря с теб, докато Пел спи.
— За какво?
— Когато той ти разправи за робота, ти рече, че това променя всичко. Какво имаше предвид?
— Не разбираш ли? — изненада се Тривайз. — Имаме три набора от координати — три забранени свята. Вече искам да посетя и трите, за да науча колкото се може повече за Земята, преди да се опитам да я открия.
Той се доближи леко към нея, за да може да говори още по-тихо, а сетне рязко се отдръпна и каза:
— Слушай, не искам Янов да нахълта да ни търси тук. Не знам той какво ще си помисли.
— Малко е вероятно. Пел заспа и аз съвсем леко му помогнах. Ако се размърда, ще разбера. Продължавай. Искаш да посетиш и трите свята. Какво се е променило?
— В плана ми не влизаше да си пилея времето без нужда на който и да е от тях. Ако тази планета, Аврора, от двадесет хиляди години не е населена с хора, твърде съмнително е, че е оцеляла някаква полезна информация. Не искам да прекарам седмици или месеци в безполезно търсене, да разгонвам кучета, котки, бикове и каквото там още може да подивее и да стане опасно, единствено с надеждата да открия някакво парче архивен материал сред праха, ръждата и развалините. Може да се окаже, че на някой от другите забранени светове или дори и на двата има хора и запазени библиотеки. Така че първоначалното ми намерение беше веднага да напусна Аврора. Ако го бях направил, сега щяхме да сме в космоса и да спим в пълна безопасност.
— Обаче?
— Обаче, ако на този свят все още има функциониращи роботи, те може би пазят важна информация, която ще можем да използваме. По-безопасно ще е да си имаме работа с тях, отколкото с хора, тъй като според онова, което съм чувал, те са длъжни да се подчиняват на заповедите ни и не могат да ни причинят вреда.
— Следователно ти си променил плановете си и сега се каниш да прекараш известно време на този свят, за да търсиш роботи?
— Не ми се иска особено много, Блис. Струва ми се, че роботите не могат да издържат двадесет хиляди години без поддръжка. Само че след като ти си видяла такъв, в който все още има искра на активност, ясно ми е, че не бива да се уповавам единствено на своите, основани на здравия разум, преценки. Не мога да си позволя да се ръководя от невежеството си. Може би роботите са по-издръжливи, отколкото си мисля, или пък имат някакви способности да се самоподдържат.
— Тривайз — прошепна Блис, — послушай ме и запази това, дето ще ти кажа, в тайна.
— В тайна? — извиси глас съветникът. — От кого?
— Шт! От Пел, разбира се. Виж какво, излишно е да си променяш плановете. Беше прав още в началото. На този свят няма функциониращи роботи. Аз не открих нищо.
— Открила си един, а щом…
— Не съм го открила. Той не функционираше; отдавна не е функционирал.
— Но ти каза…
— Знам какво съм казала. Пел си е помислил, че е забелязал движение и е чул някакъв звук. Той е романтик. Прекарал е живота си в търсене на данни, а това е труден начин да оставиш собствена диря в света на учените. Пел страшно би искал да направи някакво откритие. Разчитането на думата „Аврора“ по право му принадлежи и аз видях, че в този момент беше по-щастлив, отколкото можеш да си представиш. Отчаяно му се иска обаче да открие още нещо.
Тривайз се намръщи.
— Да не намекваш, че на него толкова му се иска да направи някакво откритие, та се е самоубедил, че е попаднал на действащ робот, когато всъщност роботът не е действал?
— Това, на което той попадна, не беше нищо повече от купчина ръжда, и в нея имаше точно толкова съзнание, колкото в скалите наоколо.