Тя млъкна насред фразата и Тривайз я подкани с едно „Е?“
— Работата е там — поясни Блис, — че комай долавям още нещо. Не ми е познато, но не виждам и какво друго може да е…
Лицето й отново се напрегна и тя започна да се „вслушва“ с още по-голяма концентрация.
— Е? — пак попита Тривайз след малко. Тя постепенно дойде на себе си.
— Не виждам какво друго може да бъде освен роботи.
— Роботи!
— Да, а щом долавям тях, сигурно би трябвало да мога да доловя и хора. Само че не мога.
— Роботи! — повтори Тривайз и се намръщи.
— Да — кимна Блис, — и доколкото мога да преценя, многобройни.
43
Когато казаха на Пелорат, той също възкликна „Роботи!“, почти изкопирвайки тона на Тривайз. После леко се усмихна.
— Голан, ти беше прав и аз не биваше да се съмнявам в теб.
— Не си спомням да си се усъмнявал в мен, Янов.
— Е, добре де, старче, не мислех, че трябва да го показвам. Просто си рекох, вдън душа, че е грешка да напускаме Аврора, след като там има шанс да изследваме някой робот. Обаче ти явно си знаел, че тук ще намерим по-голям избор от роботи.
— Нищо подобно, Янов. Просто рискувах. Блис ми каза, че менталните им полета са такива, като че ли те са в пълна изправност, а на мен ми се струва, че роботите не могат да са в пълна изправност, ако няма хора, които да се грижат за тях и да ги поддържат. Само че тя не засече нищо човешко, така че все още търсим…
Пелорат замислено се взря в екрана.
— Май всичко долу е гора, а?
— Главно гора. Но има и ясно очертани ивици, които може да са пасища. Работата е там, че не виждам градове, нито някакви светлини през нощта и през цялото време няма нищо друго освен термично излъчване.
— Значи, в края на краищата, липсват хора?
— Чудя се. Блис е в кухнята — опитва се да се концентрира. Аз поставих условен първичен меридиан на планетата, което означава, че в компютъра тя е разделена на длъж и шир. Любимата ти има едно малко устройство, което натиска, колчем попадне на необичайна концентрация на роботска ментална активност — предполагам, че по отношение на роботите не може да се каже „невронна активност“ — или каквато и да било следа от човешка мисъл. Устройството е свързано с компютъра, така че по този начин фиксираме всички дължини и ширини, за да можем да изберем подходящо място за кацане.
Пелорат се обезпокои.
— Разумно ли е да оставяме избора на машина?
— Защо не, Янов? Това е много компетентна машина. Освен това, когато нямаш никаква основа, върху която сам да избереш, каква е вредата поне да се съобразиш с избора на компютъра?
Лицето на Пелорат просветля.
— В това има нещо, Голан. Някои от най-старите легенди включват разкази за хора, които са правели своя избор, като са хвърляли кубчета на земята.
— Тъй ли? И какво са постигали с това?
— На всяка страна на кубчето е имало някакво решение — да, не, може би, отложи и така нататък. Тази страна, която останела отгоре, се приемала като съвет. Или пък пускали едно топче да се търкаля по диск с жлебове с различни решения, разпръснати между тях. Използвало се решението, което било изписано на жлеба, където спирало топчето. Някои митолози мислят, че тези занимания са представлявали по-скоро хазартни игри, отколкото теглене на жребий, но според мен двете неща до голяма степен съвпадат.
— В известен смисъл — рече Тривайз, — ние също играем хазартна игра, за да изберем място на приземяване.
Блис се появи точно навреме, за да чуе последния коментар. Тя каза:
— Никакви хазартни игри. Аз натиснах няколко пъти „може би“ и след това едно абсолютно сигурно „да“ и точно към това „да“ ще се насочим.
— Какво го направи „да“? — попита Тривайз.
— Долових следа от човешка мисъл. Определено. Няма грешка.
44
Трябва да бе валяло, защото тревата беше мокра. Облаците над тях се движеха бързо и имаше признаци, че скоро ще се разкъсат.
„Далечната звезда“ се бе спуснала кротко край една горичка. (В случай, че се появят диви кучета, помисли си Тривайз полу на шега.) Наоколо всичко напомняше на пасбища, а като слизаше от едно възвишение, откъдето се виждаше по-добре, той забеляза нещо, приличащо на овощни градини и полета, засети със зърнени култури, както и — този път без всякакво съмнение — пасящи животни.
Нямаше обаче никакви конструкции. Нищо изкуствено, като се изключи подредеността на дърветата в градините и резките граници между отделните полета — въпреки че сама по себе си тази подреденост бе не по-малко неприродна, отколкото би била някоя приемателна станция на микровълнова енергия.