Бандър студено отсече:
— Струва ми се, че просто не разбираш как ставаш все по-нахален. Е, за да приключим веднъж завинаги с всичко туй, мога да ти съобщя, че няма филми, които се отнасят за моите ранни получовешки предшественици.
— Никакви? — Тривайз бе искрено разочарован.
— Някога е имало. Само че дори и ти можеш да си представиш какво е заснето на тях. Двама получовеци, които проявяват интерес един към друг или дори — то се прокашля и с усилие продължи — увлечени в общи действия. Естествено, всички получовешки филми са били унищожени преди много поколения.
— Ами записите на другите соларианци?
— Всички са унищожени.
— Откъде си сигурно?
— Трябва да си луд, за да не ги унищожиш.
— А не е ли възможно някои наистина да са били луди или сантиментални, или пък просто разсеяни? Предполагаме, че няма да имаш нищо против да ни упътиш към съседните имения.
Бандър изненадано изгледа Тривайз.
— Мислиш ли, че другите ще бъдат така толерантни към вас като мен?
— Защо не, Бандър?
— Ще установиш, че не са.
— Трябва да поемем този риск.
— Не, Тривайз. Не, всички вие. Слушайте ме — отзад неочаквано се бяха появили роботи и Бандър се бе навъсил.
— Какво има? — попита внезапно обезпокоеният Тривайз.
То рече:
— Беше ми забавно да ви говоря и да ви наблюдавам — с всичките ви странности. Изживяването наистина беше уникално и аз съм възхитен от него, ала не мога да го запиша в дневника си, нито пък да го увековеча във филм.
— Защо не?
— Това, че говоря с вас и че ви слушам; това, че ви доведох в имението си; че ви допуснах тук, в погребалните камери на предците ми, са все срамни действия.
— Та ние не сме соларианци. За теб не представляваме нищо повече от тези роботи, нали така?
— Да, този беше начинът да извиня поведението си пред самия мен, обаче той едва ли ще послужи за извинение й пред другите.
— Какво те интересува? Нали имаш абсолютната свобода да постъпваш както ти харесва?
— Даже и при нас свободата не е истински абсолютна. Ако аз бях единственият соларианец на планетата, бих могъл да върша дори срамните неща с абсолютна свобода. Само че тук има и други и поради това идеалната свобода, макар да е доближена, не е достигната. На планетата има хиляда и двеста соларианци, които ще ме презрат, ако разберат какво съм направил.
— Няма никаква причина те да узнаят.
— Вярно е. Съзнавам го, откакто сте пристигнали. Съзнавах го през цялото време, през което се забавлявах с вас. Другите не бива да узнаят.
— Ако туй означава — обади се Пелорат, — че ти се боиш от усложнения в резултат на нашите визити в съседни имения с цел да търсим информация за Земята, ние естествено въобще няма да споменаваме, че сме посетили първо теб. Това е ясно.
Бандър поклати глава.
— Достатъчно рискувах. Аз, разбира се, няма да кажа нищо. Моите роботи също няма да проговорят и дори ще бъдат инструктирани да не го запаметяват. Вашият кораб ще бъде откаран под земята и изследван заради информацията, която може да ни даде…
— Слушай — прекъсна го Тривайз. — Колко време мислиш, че ще чакаме, докато инспектираш кораба ни? Това е невъзможно.
— Съвсем не е невъзможно, защото вие няма как да възразите. Съжалявам. Бих искал да си поговорим повече и да обсъдим много други неща, но сами виждате, че положението става все по-опасно.
— Не, не е по-опасно — категорично заяви Тривайз.
— По-опасно е, малки получовеко. Страхувам се, че дойде мигът, когато ще трябва да направя онова, което моите предци биха направили незабавно. Трябва да ви убия — и тримата.
XII. КЪМ ПОВЪРХНОСТТА
51
Съветникът моментално извъртя глава, за да погледне към Блис. Лицето й бе безизразно, но напрегнато, а очите й фиксираха Бандър така съсредоточено, че тя изглежда не забелязваше нищо друго.
Пелорат се бе ококорил невярващо.
Без да знае какво би искала или би могла да направи геянката, Тривайз се бореше с потискащото усещане, че е загубил играта (не толкова при мисълта за смъртта, а че ще умре, преди да е разбрал защо избра Гея като бъдеще на човечеството). Трябваше да спечели време.
Като се опитваше да говори с твърд глас и да произнася ясно думите, той каза: