— Прав сте.
— Чудесно. Това за външната политика. В същото време вие не можете да не признаете, че следващите избори ще ни дадат нов и враждебен съвет, който насилствено ще наложи военни действия срещу Анакреон. Тук също няма никакъв избор.
— Прав сте.
— И когато вече няма да имаме нито една възможност за избор, смятайте, че кризисът е настъпил. Въпреки това аз съм развълнуван.
Той млъкна и Вересов търпеливо зачака. Бавно, почти неохотно Хардин продължи:
— Усещам мисъл, едва уловима, че нарастването на вътрешния и външния кризис е било запланувано едновременно. Но сега имаме разлика от няколко месеца. Венис вероятно ще атакува още преди пролетта, а изборите ще бъдат едва след година.
— Според мен това няма значение.
— Не зная. Може би е станало така поради някакви грешки в изчисленията, а може би защото аз зная прекалено много. Винаги съм се старал да се държа така, че предвиждането ми да не оказва влияние върху действията ми, но как да разбереш точно? И какъв ефект може да има всичко това? Каквото и да стане, — той вдигна очи — едно съм решил твърдо.
— Какво?
— Когато се разрази кризисът, ще отида на Анакреон. Искам да бъда на мястото… Впрочем добре, Вересов. И така наговорих прекалено много. Става късно. Нека да привършим с това. Искам да си почина.
— Тогава си почивайте направо тук — каза Вересов. — Не искам да ме познаят, представяте ли си какво ще каже тази нова партия? По-добре поискайте да донесат бренди.
Което Хардин и направи, наистина в твърде умерено количество.
3.
В дните, когато Галактическата Империя обхващаше цялата Галактика и Анакреон беше най-богатият васал в Периферията много императори посещаваха вицекралския дворец на държавата. И нито един от тях не се връщаше без да е му се е случило поне едно покушение, било то опит за въздушна катастрофа или обикновен пистолет, с който ходеха на лов за летящата крепост, известна под името птицата Пайк.
Старата слава на Анакреон беше потънала в миналото заедно с Империята. Дворецът лежеше в руини, с изключение на това крило, което бяха възстановили работници от Основанието. И вече повече от двеста години Анакреон не беше видял нито един император.
Но ловът на Пайк все още беше кралска забава, и все така на кралете на Анакреон беше нужен зорък поглед.
Леполд I, Крал на Анакреон и лорд-протектор на външните доминиони, макар че нямаше още шестнадесет години, беше доказал своето изкуство неведнъж. Беше убил първия си Пайк още преди да навърши тринадесет години, десетия — след като получи трона, а сега се връщаше от лова на четиридесет и шестото животно.
— Петдесет, преди да навърша шестнадесет! — възкликна той. — Бас?
Но придворните не смееха да се обзалагат срещу изкуството на своя крал. Винаги съществуваше смъртоносната опасност да спечелиш. Затова никой не рискува да спори с него, и кралят отиде да се преоблече в прекрасно настроение.
— Леполд!
Кралят спря и навъсено се обърна.
Венис гледаше младия си племенник от прага на покоите си.
— Отпрати ги — нетърпеливо махна той с ръка. — Вън!
Кралят рязко кимна и двамата прислужници с ниски поклони и заднешком слязоха по стълбите. Леполд влезе в стаята на чичо си.
Венис гнусливо огледа ловния костюм на краля.
— Много скоро ще ти се наложи да се занимаваш с неща поважни от лова.
Той се обърна с гръб към пеменника си и тръгна към масата. Венис вече беше твърде стар, за да може да издържи резките пориви на вятъра, опасните завои пред самото крило на Пайк, мятанията на въздушната лодка ту нагоре, ту надолу. може би затова той казваше, че презира това развлечение.
Леполд разбра презрението, изказано му от чичо му, и започна разговора с ентусиазъм, но не без заплаха в гласа.
— Жалко, че вие не бяхте днес със нас, чичо. Ние убихме звяра от Самия — истинско чудовище. Това беше направо чудесно. Ние я преследвахме цели два часа па седемдесет квадратни мили. А след това аз дадох нагоре — тук той направи движение с ръка, като че ли все още се намираше в своята въздушна лодка, — и се гмурнах под крилото му. Улучих го под четвъртината на лявото крило. Той побесня и се хвърли напред. Но и аз не спях, дръпнах се наляво и му застанах срещу слънцето. И, разбира се, той се спусна. Той се промъкна към мен на един мах на крилата, тогава аз…
— Леполд!
— Хмм… Така го убих.
— Не се и съмнявам в това. А сега може би все пак ще ме изслушаш за малко?
Кралят сви рамене и приседна на края на масата, след това взе лежащия на нея лешник и се опита да го строши със зъби съвсем не с кралско достойнство. Той не смееше да срещне погледа на чичо си.