Отговорът винаги беше един и същ:
— Следвайте ме!
Когато той намери принц Лефкин, последният се промъкваше в тъмнината из офицерската каюткомпания, с все сила ругаейки да донесат светлина. Адмиралът погледна своя Главен Жрец с ненавиждащи очи.
— А ето ви и вас!
Лефкин беше наследил сините очи на майка си, но носът му беше малко крив и едното око — кривогледо, с което приличаше на Венис.
— Какъв е смисълът на вашите предателски действия? Върнете енергията на кораба. Тук командувам аз.
— Вие вече не сте командир — тържествено отговори Апорат.
Принцът бързо се огледа.
— Хванете този човек. Арестувайте го, или, кълна се в Космоса, ще изпратя всеки, който ме слуша, навън в космоса, но без скафандър.
Той замълча за секунда, след което закрещя с тънък глас:
— Нима ще разрешите да ви излъже това плашило, този шут? Ще повярвате във всичките тези облаци и райски живот? Този човек е мошеник, а Галактическия дух, за който той говори — лъжа!
Апорат го прекъсна с бяс в гласа:
— Хванете богохулника! Вие слушате неговата реч под заплахата от вечно проклятие над вашите души!
И в същата секунда благородният адмирал се оказа на пода в здравите ръце на нахвърлилите се върху него войници.
— Вземете го и ме следвайте.
Апорат се обърна и тъгна обратно към радиорубката. Войниците, запълнили всички коридори, влачеха след него Лефкин. В радиорубката той постави командира пред един телевизор, който продължаваше да работи.
— Заповядайте на целия флот да промени курса и да се приготви за връщане на Анакреон.
Раздърпан, окървавен, пребит и полузадушен, той даде заповед.
— А сега, — мрачно каза Апорат, — поддържаме връзка с Анакреон на ултракъса вълна. Говорете това, което ви заповядвам.
Лефкин направи отрицателно движение и тълпата в рубката и коридорите страшно зашумя.
— Говорете! — каза Апорат. — Започвайте: „Космическият флот на Анакреон…“
Лефкин започна да говори.
8.
В покоите на Венис цареше мъртва тишина, когато на телевизионния екран се появи образът на Лефкин. Регентът слабо извика, когато видя измъченото лице и разкъсания мундир на сина си, след което падна в креслото. Лицето му се изкриви от страх и изумление.
Хардин слушаше флегматично, ръцете му спокойно лежаха на коленете, а в това време току-що коронованият крал се беше вмъкнал в най-тъмния ъгъл и безпощадно мачкаше ръкава на обшитото си със злато одеяние. Даже войниците изгубиха своята безпристрастност, която е прерогатив на военните, и преграждайки вратата с готови за стрелба атомни бластери в ръце, скришом поглеждаха към телевизора.
Лефкин говореше неохотно, правейки паузи между фразите, като че ли очакваше подсказване. Гласът му беше прегракнал.
— Космическият флот на Анакреон… разбирайки за своята мисия… и отказвайки да бъдем оръдие… в извършването на нечувано кощунство… се завръщаме на Анакреон… и диктуваме следния ултиматум… на тези богохулни грешници… които се осмеляват да използуват грешна сила… срещу Основанието… източник на всяка благословия… и против Галактическия Дух. Незабавно прекратете всякакви военни действия против… истинската вяра… и гарантирайте така, че това да успокои нашия флот… представен от нашия Главен Жрец Тео Апорат… че такава война… няма да има никога вече, и че… — тук последва дълга пауза — и че бившият принц-регент Венис… ще бъде затворен и съден от духовен съд… за неговите престъпления. В противен случай Кралският космически флот при връщането си на Анакреон… ще изтрие двореца от лицето на земята… за да унищожи гнездото на грешници… и извор на насилници… над човешките души, които те обричат на вечни мъки.
С полупридушено ридание гласът замлъкна и екранът на телевизора потъмня.
Пръстите на Хардин бързо натиснаха бутонче отстрани на атомната лампичка и светлината й помръкна, докато кралят, регентът и войниците не останаха само смътни контури в тъмното, и тогава се видя, че Хардин е окръжен от аура.
Това не беше тази бляскава светлина, която е прерогатив на кралете — тя беше и по-малко театрална, и по-малко впечатляваща, но беше доста по-ефектна в известен смисъл и доста по-полезна.
Гласът на Хардин беше мек и ироничен, когато той се обърна към същия този Венис, който само преди час го обявяваше за военнопленник, а Терминус — за бъдещи развалини, и който се беше превърнал сега в сломена и мълчалива сянка.
— Има една стара приказка, — каза Хардин, — стара като самото човечество, защото и най-старите й записи са препечатки от още по-стари. Мисля, че ще ви бъде интересна. Тя звучи така: