— И после ти ще се върнеш обратно и ще пробваш пак?
— Задачата ми се състои в това да продам атомни прибори на Аскон.
— Ще те хванат, преди да прелетиш в космоса и един парсек. И ти също знаеш това.
— Не го зная — отговори Горов. — А и да го знаех, това нямаше да промени нищо.
— Втория път просто ще те убият.
Горов сви рамене.
— След като ще трябва да говоря с Великия Майстор, — каза Пониетс — искам да знам цялата история. Досега действувах на сляпо. Някои мои твърдения едва не го доведоха да припадък.
— Всичко е много просто — отговори Горов. — Единственият начин да бъде подсигурена безопасността на Основанието тук, на Периферията, е да бъде създадена контролирана от религията комерческа империя. Все още сме твърде слаби, за да осъществяваме политически контрол. Всичко, което можем, е да имаме власт над Четирите кралства.
Пониетс кимна.
— Разбирам. И всяка звездна система, която отказва да купува нашите атомни прибори, не може да бъде съответно контролирана чрез религията…
— И става, следователно, гнездо на независимост и враждебност. Правилно.
— Какво пък. Всичко това е теория. Но защо все пак не може да им се продава? Някаква своя вяра ли имат? Великият Майстор спомена нещо от този род.
— Религията при тях е приела формата на преклонение пред предците. Традициите им говорят за жестокото минало, от което те са били спасени от простите и добродетелни герои от по-старите поколения. Става дума за промените от анархическия период преди сто години, когато последните войски на бившата Империя са били изгонени оттук и на тяхно място е било създадено съвременното правителство. Науката и особено атомната енергия са станали за тях символ на стария имперски режим, за който те си спомнят единствено с ужас.
— Така ли? Но те имат прекрасни компактни звездолети, които ме намериха на два парсека от системата. Според мен тук мирише на атомна енергия.
Горов сви рамене.
— Тези кораби без всякакво съмнение са обикновени тралери на старата Империя. Може би са на атомно задвижване. Това, което имат, те го пазят. Работата е там, че те не искат нищо да придобият, и вътрешната им икономика никъде не използува атомната енергия. Ето това трябва да го променим.
— И как смятате да го направите?
— Като сломя съпротивата им поне за нещичко. Простичко казано, ако успея да продам на някой дворянин дори джобно ножче със сгъваемо острие, в неговите интереси ще бъде да излезе закон, според който той има право да го използува. Разбирам, че звучи глупаво, но е абсолютно правилно от гледна точка на психологията. Да направиш нужната продажба в необходимия момент значи да създадеш проатомна партия в правителството.
— И с тази цел са изпратили теб, докато аз бях нужен само за да внеса откупа и да изчезна, докато ти продължаваш опитите си? Според мен това се нарича да не виждаш по-далече от носа си.
— Какво имаш предвид? — внимателно попита Горов.
— Слушай.
Пониетс внезапно почувствува, че е уморен.
— Ти си дипломат, а не търговец, и колкото и да се наричаш търговец, от това няма да станеш такъв. С това трябва да се заеме някой, който с това се е занимавал цял живот, а аз седя тук с пълен товар стоки, и скоро ще банкрутирам, понеже няма на кого да ги продам.
— Ти какво, смяташ да рискуваш живота си заради чуждата работа ли? — измъчено се усмихна Горов.
— Искаш да ми внушиш — отговори Пониетс, — че го правя от патриотизъм, а търговците са напълно лишени от такова чувство.
— Напълно правилно. Пионерите винаги са лишени от такова чувство.
— Е, добре, няма да споря. Разбира се, нямам намерение да се мотая по целия космос, за да спася Основанието. И през ум не ми минама. Но аз търгувам, за да правя пари, а тук ми се предоставя шанс. Ако това освен другото ще помогне и на Основанието — чудесно. А аз съм рискувал живота си при още по-малки шансове, отколкото сега.
Пониетс се надигна и Горов стана заедно с него.
— Какво смяташ да правиш?
Търговецът се усмихна.
— Засега нямам понятие. Но ако работата е само в това, да се продаде нещо, аз съм за. Като правило, аз не съм алчен, но имам свои принципи. И досега нито веднъж не съм попадал на своята стока.
Вратата на камерата се отвори почти веднага, щом той почука, и двамата стражи го поведоха между себе си.
4.
— Показателно изказване! — намръщено каза Великият Майстор.
Той седеше, целият загърнат в кожи, тънката му ръка стискаше желязната тояга, която той използуваше като бастун.