Стовари се гръм. Тътенът доби бързо небивала мощ и разлюля планината. Небето се разтресе продължително, после звукът препусна и заглъхна на изток. Няколко дълги секунди ехото преливаше ръба на хоризонта.
Нямаше грешка! Дойде предвестникът на проливните дъждове! Не ги очакваха по-рано от три седмици, а службата „Управление на мусоните“ никога не грешеше с прогнозата си повече от едно денонощие. Когато еченето замря, върховният жрец се обърна към насъбралите се.
— Край на обозначените коридори за кацане на космически кораби! — промълви с малко по-голямо раздразнение, отколкото тълкувател на Дхарма трябваше да си позволи. — Получихме ли показанието на измервателните уреди?
Млад монах изрече кратко няколко думи пред микрофона, монтиран на китката му, и зачака отговор.
— Да… Звукът е достигнал сто и двадесет децибела — с пет повече спрямо предишния запис.
— Изпратете обичайния протест до службата за управление „Кенеди“ или „Гагарин“. Като си помисля, оплачете се и на двете! Не че в бъдеще ще вземат някакви мерки, разбира се!
Преподобният Бодхидхарма Маханайаке Тхеро — осемдесет и пети от своята династия — проследи с очи разтварящата се в небето следа от пара. Внезапно му хрумна съвсем немонашеска мисъл: „Навярно Калидаса наказва операторите, работещи на космическа орбита, които мерят доларите само с килограми, за да си вършат съвестно работата! Наказанието вероятно е свързано с набиване на кол, стъпкване от слонове с метални подкови или заливане с врящо масло!“.
Ех, колко по-прост бил животът преди две хиляди години!
Глава 2. Инженерът
Приятелите му намаляваха с всяка изминала година. Наричаха го Йохан. Хората по света, когато си спомнеха за него, го назоваваха Раджа. Пълното му име олицетворяваше половин хилядолетие от земната история: Йохан Оливер де Алуис Шри Раджасингхе.
Мина времето, когато туристите, посещаващи Демонската скала, го търсеха, нарамили фотоапарати и видеокасетофони. Сега младото поколение не знаеше нищо за дните, когато лицето му бе най-популярното в цялата Слънчева система. Той не съжаляваше за отминалата слава, тъй като човечеството вече го бе отрупало с благодарности. Известността му донесе и безплодни съжаления относно грешките, които бе допуснал, и мъка за пропилените човешки съдби, които с малко повече предвидливост би могъл да спаси.
Сега бе лесно от гледна точка на историята да преценява какво още трябваше да направи, за да предотврати кризата в Окланд или да събере на едно място страните по Договора от Самарканд. Беше безразсъдно глупаво да се самообвинява за неизбежните заблуди в миналото, въпреки това спомените предизвикваха у него по-силна болка от завяхващата рана от куршум, изстрелян срещу него в Патагония…
Никой не повярва, че оттеглянето му от длъжност щеше да продължи толкова дълго. „Ще се върнеш след не повече от шест месеца! — бе възкликнал Световният президент Чу. — Властта предизвиква пристрастяване!“
„Това не се отнася за мен!“ — отвърна му с голяма доза искреност.
Да, доби голяма власт, но никога не се бе стремял към нея. От друга страна разполагаше с ограничени правомощия — по-скоро консултативни, отколкото изпълнителни. Бе действуващ посланик по политическите дела и отговаряше пряко само на Президента и Съвета. Последният наброяваше не повече от десет-единадесет човека, без да се брои „Аристотел“. (Компютърната му конзола в момента имаше пряк достъп до паметта и обработващите програми на „Ари“, но заедно работеха в диалогов режим само няколко пъти в годината.) В края на неговия мандат Съветът прие единодушно препоръката му, а световната общественост го облече в доверието, което иначе трябваше да даде на неизвестните, безславни бюрократи от „Отдела за мир“.
И така посланикът с неограничени пълномощия Раджасингхе получи необходимата му публичност за своята дейност. Местеше се от една гореща точка на планетата на друга, ласкаеше нечий егоизъм и така потушаваше кризата на съответното място, манипулираше истината със завидно умение. Никога не лъжеше, разбира се, иначе това би се оказало гибелно. Без непогрешимата памет на „Ари“ никога не би успял да управлява сложната паяжина, която му се налагаше да оплете, за да живее човечеството в мир. Когато започна да се наслаждава на тази своеобразна игра само заради играта, разбра, че бе дошло времето да напусне.
Това се случи преди двадесет години. Оттогава нито веднъж не съжали за своето решение. Някои предсказваха, че умората щяла да успее там, където съблазните на властта не бяха пожънали успех, но явно не го познаваха като човек, нито пък разбираха мотивите му. Той се върна в полетата и горите, където прекара младостта си, и сега живееше само на километър от огромната, мрачна скала, която го бе впечатлила най-ярко през детството. Всъщност, вилата му се намираше в оградения от ров с вода комплекс, включващ градините на удоволствията. Фонтаните, проектирани от архитекта на Калидаса, бликаха в двора на Йохан след мълчание от две хилядолетия. Водата протичаше през оригиналните каменни тръбопроводи. Нищо не бе променено, само резервоарите, издълбани високо горе в скалата, сега се пълнеха от електрически помпи, а не от жива верига потящи се роби.