„ОРБИТАЛНАТА КУЛА — СВАЛЕНА С ЕДИН ИЗСТРЕЛ!“
— гласеше заглавието.
— Следите ли информацията? — попита компютърът.
— Разбира се! — отвърна Морган и мигом се разбуди.
През следващите няколко секунди четеше текста и настроението му се промени от неверие до възмущение, а след това — до загриженост. Превключи целия информационен пакет на Уорън Кингзли със забележката: „Моля те, обади ми се при първа възможност!“ и седна да закусва, като същевременно запуши.
След по-малко от пет минути помощникът му се появи на екрана.
— Какво пък, Ван, нека се считаме за щастливци! — каза с веселяшко покорство. — Отнело му е пет години, за да се докопа до нас!
— Това е най-смехотворната измислица, която съм чувал! Да го пренебрегнем ли? Ако отговорим, само ще налеем вода в мелницата му! А той това цели!
Кингзли кимна.
— Да не избързваме с реакциите. Засега това би била най-добрата политика. От друга страна, той може би има известно право.
— Какво искаш да кажеш?
— Съществуват психологически проблеми, също както и инженерни. — Бе станал сериозен и дори изглеждаше леко смутен. — Размисли. Ще се видим в офиса. — Образът на екрана избледня.
Морган остана леко потиснат. Бе свикнал на критично отношение и знаеше как да се справя. В действителност дори се забавляваше от споровете с колеги за предимствата и недостатъците на някоя техническа идея и рядко се разстройваше, когато биваше победен. Но не така лесно бе да се разправи с „патока Доналд“.
Това, разбира се, не бе истинското му име, но особения сорт изпълнен с възмущение негативизъм на доктор Доналд Бикерстаф даваше често поводи за припомняне на известния телевизионен герой от двадесети век. Неговата научна титла (адекватна, но не и блестящо защитена) бе в областта на чистата математика. Достойнствата му се изчерпваха с внушителна външност, меден гласец и непоклатима вяра в способността му да раздава присъди във всяка научна област. Изявите му по математика не бяха лоши. Морган си спомни с удоволствие публична лекция, изнесена от доктора в старовремски стил, която бе посетил в „Кралския институт“. Само за една седмица почти бе вникнал в особените свойства на транскрайните числа.
За нещастие, Бикерстаф не си знаеше мярката. Следваше го цяла котерия от заклети фенове, абонирали се за неговия информационен бюлетин. На млади години го зовяха „поп-учен“ заради популярността му. Въпреки това кръгът от критиците му бе още по-широк. По-милозливите от тях считаха, че „неговото образование надхвърляше интелигентността му“, а останалите бяха му прикачили прозвището „доморасъл идиот“.
„Колко жалко, че не би могло да бъдат затворени в една стая Бикерстаф и доктор Голдберг/Паракарма! — помисли Морган. — Вероятно биха се анихилирали подобно на електрон и позитрон: гениалните способности на единия в дадена област ще унищожат фундаменталната тъпота на другия. Същата онази глупост, за която на времето Гьоте проплака: «… самите богове препират се напразно!»“
Понастоящем божествени създания липсваха, затова Главният конструктор прецени, че трябваше да се заеме с проблема лично. Въпреки че можеше да оползотвори времето си по-добре, поне това занимание можеше да му донесе някакво комично облекчение, а разполагаше и с вдъхновяващ го прецедент.
В хотелската стая, „временен“ дом на инженера от десетилетие, висяха няколко фотографии. Повечето от посетителите не можеха да повярват, че нямаше монтаж.
На едната от тях изпъкваше грациозен, красиво реставриран параход, предтеча на всеки плавателен съд, който днес наричахме „модерен“. До него на кея, към който беше се върнал по чудо столетие и четвърт след пускането си на вода, стоеше доктор Ваневар Морган. Той гледаше нагоре към дърворезбата на боядисания корабен нос, а на няколко метра встрани се пъчеше Исамбард Кингдъм Брунел с ръце, втикнати в джобовете, с пура, стисната здраво между зъбите, с много омачкан, опръскан с кал костюм, и с поглед, втренчен във Ваневар!
Снимката изглеждаше действителна. Морган наистина бе стоял край „Грейт Британ“ в Бристол през слънчев ден същата година, когато бе завършен „Гибралтарския мост“. Но Брунел бе сниман през 1857 година и все още очакваше обяда си на своето преминало в небитието и още по-известно морско чудовище, чиито нещастия предстоеше да прекършат неговите тяло и дух.
Снимката бе подарена на Главния конструктор за неговия петдесети рожден ден и стана една от най-любимите му вещи. Колегите му възнамеряваха да се пошегуват добросърдечно, тъй като бе всеизвестно възхищението му от най-великия инженер на деветнадесети век. Понякога, обаче, се чудеше дали пък изборът им не бе по-сполучлив, отколкото предполагаха. „Грейт Ийстърн“ бе погълнала създателя си. Кулата можеше да направи същото с него!