Екранът изгасна, но след малко светна сигнализацията за повикващ сигнал. Инженерът все още обмисляше вариантите на отговор, но натисна бутона „Прием“ и изобщо не се изненада да види Максин Дювал.
— Е, Ван! Какво ще правиш? — попита го без увод.
— Изкушавам се до немай-къде, но мисля да не влизам в спор с онзи психопат! Между впрочем, мислиш ли, че някоя аерокосмическа организация го е подучила?
— Хората ми вече копаят по този въпрос. Ще те уведомя веднага, щом узная нещо. Лично аз имам усещането, че това си е лично негово дело. Познавам почерка му — статията е автентична. Но ти не отговори на въпроса ми.
— Още не съм решил. Засега храносмилането ми се бори със закуската. А ти какво мислиш, че трябва да предприема?
— Много просто. Организирай демонстрация на експеримент. За колко време би я подготвил?
— За пет години, ако всичко върви гладко.
— Смешно! Но вече си положил първия кабел!
— Не е „кабел“, а — лента!
— Игра на думи! Какъв товар може да вдигне?
— О! От земята нагоре — някакви си петстотин тона.
— Достатъчно! Предложи на „патока Доналд“ да попътува!
— Не мога да гарантирам сигурността му.
— А можеш ли да гарантираш моята?
— Не говориш сериозно!
— В този час на деня никога не се шегувам. Така или иначе, време е да посветя още някоя статия на кулата. Макетът на капсулата е чудесен, но не създава истински усещания! Моята публика обича действията, също — и аз! Последният път, когато се срещнахме, ти ми показа чертежи на малки вагончета, с които инженерите се разкарвали нагоре-надолу по кабелите… имах предвид лентите. Как ги наричаш?
— „Паяци“!
— Ух!… Добре. Останах възхитена от идеята. Ето нещо, което не е било възможно да стане преди поради липса на подходяща технология. За пръв път човек може да застане неподвижно в небето, дори — над атмосферата, и да наблюдава Земята долу. Това не може да се направи с никой космически кораб. Искам първа да опиша това усещане… И същевременно да подкастря крилцата на „патока Доналд“!
Морган гледа Дювал в очите цели пет секунди и накрая реши, че тя не го бе взела на подбив.
— Разбирам — промърмори изморено. — Бедна, борбена, млада репортерка, отчаяно опитваща да си създаде име, не би пропуснала такава златна възможност! Не бих желал да съсипвам многообещаващата ти кариера, но отговорът ми е: „Категорично не!“.
Доайенът на журналистите изпусна няколко неподобаващи на дама, а даже — и на джентълмен, ругатни, които достигнаха ушите на Морган, въпреки че компютърните автоматични редактори цензурираха разговорите и обичайно не позволяваха непристойни слова да бъдат предавани по обществени канали за връзка.
— Преди да те обеся със собствената ти хипернишка, Ван, обясни ми защо „не“!
— Ами защото, ако се случи нещастие, няма да мога да си простя!
— Спести си крокодилските сълзи! Разбира се, моята ненавременна смърт ще се обърне в трагедия… за твоя проект! Но аз не бих посмяла и да си помисля за експеримента, преди да си направил всички необходими тестове и си убеден, че сигурността ми е стопроцентова!
— Би изглеждало като сензационен акробатичен номер!
— Както имали обичай да казват по времето на кралица Виктория… или Елизабет — „И какво от това?“!
— Виж, Максин, пристигна кратко спешно съобщение, че току-що е потънала Нова Зеландия! Ще се нуждаят от теб в студиото. Но благодаря за себеотрицателното ти предложение!
— Доктор Ваневар Морган! Знам много добре защо ми отказа! Искаш ти да си първия!
— Както казвали във викторианската епоха: „И какво от това?“
— Туширана съм! Но те предупреждавам, Ван! Щом някой от твоите паяци проработи, ще се чуем пак!
Морган поклати глава.
— Извинявай, Максин! Нямаш шансове!
Глава 35. „Старглайдер“ плюс осемдесет
Откъс от „Бог и «Стархоум»“; издателство „Мандала прес“, Москва, 2149 година:
„Точно преди осем десетилетия междузвездната сонда-робот, сега известна като «Старглайдер», навлезе в Слънчевата система и проведе кратък, но с историческо значение диалог с човешката раса. За пръв път ние узнахме със сигурност онова, за което само подозирахме: нашият разум не е единствен във Вселената и всред галактиките живеят много по-древни и може би още по-умни цивилизации.
След тази среща вече нищо не може да остане без промяна. А всъщност, на практика настъпиха малко изменения. Човечеството все още се занимава със същото, както и преди. Колко често се спираме да помислим, че жителите на «Стархоум» знаят за нашето съществувание от вече двадесет и девет години, или че почти е сигурно, че след още двадесет и една години ние ще получим тяхното първо съобщение? И какво ще стане, ако те вече са тръгнали към нас — както някой бе предположил?