— Защо не използувам скафандър?
Морган отказа поради свои си основателни причини. Въпреки че се надяваше да се окаже излишен, бе разпоредил неголям реактивен кран да бъде паркиран в подножието на Шри Канда. Изкусните му оператори бяха свикнали на странни поръчения. Нямаше да срещнат трудности евентуално да спасят полузадушената журналистка дори на двадесет километра в небето.
Но не съществуваше подходящ летателен апарат, който можеше да се издигне на двойно по-голяма височина. Отвъд четиридесетте километра започваше непокорена от човека зона — бе твърде ниско за ракети и прекалено високо за дирижабли.
На теория космически кораб би могъл да кръжи над лентата за няколко минути, преди да изразходи цялото си гориво за неосновни нужди. Но проблемите, свързани с навигацията и действителния контрол на паяка, бяха страховити и Главният конструктор дори не си направи труда да размишлява над тях. В обикновения живот никога нямаше да се случат и той се надяваше, че никой продуцент на драматични видеофилми нямаше да реши да почерпи сюжет, например, за алпинисти. Такъв сорт публичност не му бе нужна.
Дювал изглеждаше като типичен турист на посещение в Антарктика. Хвърляше отблясъци, облечена в термокостюм с най-външен слой от метално фолио. Прекрачи към чакащата я машина и техниците, които се суетяха наоколо. Журналистката бе избрала внимателно времето на старта. Слънцето беше се вдигнало само преди половин час и косите му лъчи осветяваха превъзходно ландшафта на Тейпробейн. Помощникът й, още по-млад и плещест в сравнение с предшественика си от предишния забележителен случай, увековечаваше последователността от събитията, за да бъдат поднесени на нейната публика по цялата Слънчева система.
Както винаги, бе репетирала усилено.
Затова Дювал затегна предпазните колани без туткане или колебание, натисна бутона „Зареждане на акумулатора“, пое дълбоко дъх от кислородната маска, сложена на лицето й, и провери мониторите на всички видео и аудиоканали. Също като пилот на изтребител от стара историческа хроника даде знак с палеца нагоре и плавно натисна напред ръчката за скоростта.
Чу се кратко, иронично ръкопляскане от страна на инженерите, повечето от които вече бяха се издигали за собствено удоволствие до пет километра. Някой извика: „Реактивна тяга! Излитаме!“. Паякът започна своето величествено изкачване със скорост на месингов елеватор от времето на кралица Виктория Първа.
„Вероятно бих изпитала същите усещания и ако се издигах с балон! — помисли Дювал. — Гладко, без усилие, безшумно! Не, чува се някакъв звук!“ Моторите мъркаха и завъртаха всички задвижващи колела, които обхващаха гладката повърхност на лентата.
Противно на очакванията й, нямаше никакво клатене или вибрации. Въпреки че бе тънка, невероятната лента-релса, по която се изкачваше, бе твърда като стомана, а жироскопите на паяка поддържаха стабилността. Ако зажумеше, можеше лесно да си представи, че вече преодоляваше последните метри към орбиталната кула.
Но Максин държеше очите си широко отворени. Имаше толкова много неща да се видят и запомнят, а дори — и да се чуят! Звукът се разпространяваше на удивително голямо разстояние — все още различаваше разговорите, които се водеха долу.
Махна с ръка на Морган и потърси с поглед Кингзли. За нейна изненада не го откри. Бе й помогнал да се качи на паяка, но сега бе изчезнал. Спомни си за откровението му — понякога то звучеше като хвалба: „Най-добрият строителен инженер в света не издържа гледката от височина!“.
Всеки човек си имаше своите скрити или не чак толкова тайни страхове. Дювал не харесваше много истинските паяци и й се искаше превозното средство, в което се намираше, да бе кръстено по друг начин. Все пак, ако й се наложеше, бе способна да го управлява. В действителност, единствено не можеше да докосне срамежливия октопод, въпреки че бе срещала много такива по време на експедициите си из дълбините на океаните.
Сега целият планински масив се откри като на длан, но отгоре не можеше да се определи истинската височина. Двете древни каменни стълби се извиваха по склоновете на планината и се пресичаха по интересен начин. По цялото им протежение не се виждаше жив човек. Единият път бе блокиран от паднало дърво. Сякаш природата предупреждаваше, че след три хиляди години възнамеряваше да възвърне своята собственост.
Дювал насочи едната камера надолу, а с другата започна да прави панорамни снимки. Пред екрана на монитора заплуваха полета и гори, в далечината се появиха белите куполи на Ранапура, а след това — тъмните води, ограждащи острова. А ето и Якагала…