— Кога ще бъде готов паякът?
— След два часа, ако не възникнат пречки. Не повече от три. За щастие работим със стандартизирана апаратура. В момента извършват всички проверки на машината. Трябва да се реши само едно…
Ваневар Морган тръсна глава.
— Не, Уорън! — отвърна бавно със спокоен, решителен глас, какъвто приятелят му не бе чувал досега. — Няма какво повече да се решава!
— Не се опитвам да подценявам ранга ти, Барток! — спореше Морган. — Логиката е проста. Вярно е, всеки може да кара паяка… но само неколцина са запознати с всички технически подробности. Възможно е да възникнат някои оперативни проблеми, когато бъде достигната основата, и аз ще съм в най-благоприятна позиция, за да ги реша!
— Позволи ми да ти напомня, доктор Морган, че си на шестдесет и пет! — възрази офицерът по безопасността. — По-благоразумно е да тръгне по-млад човек.
— На шестдесет и шест съм! И възрастта няма нищо общо. Не е опасно и определено няма изисквания за физическа сила.
Би добавил, че психологическите фактори щяха да бъдат много по-важни от физическите. Всеки можеше да се вози като пасивен наблюдател нагоре-надолу в капсула като Максин Дювал и милионите, които щяха да я последват след години. Съвсем друго бе да се справиш с извънредна ситуация, която би могла да възникне на шестстотин километра в празното небе.
— Продължавам да си мисля, че би било по-добре да изпратим някой не толкова възрастен! — продължи с мека настойчивост Барток. — Например доктор Кингзли!
Морган чу (или така му се стори) как зад него колегата му внезапно пое дълбоко дъх. В продължение на години всички от отдела се шегуваха с факта, че заместник-началникът им изпитваше такова отвращение от височините, че даже не стъпваше на строежите, които бе проектирал. В страха му нямаше истинска акрофобия и той успяваше да го преодолее, когато бе абсолютно наложително. В края на краищата бе придружил Морган по „Моста“ от Африка до Европа. Но това бе единствения път, когато бе се появил пиян публично, а после никой не го бе виждал в продължение на цяло денонощие.
Участието на Кингзли бе изключено, дори ако събереше смелост да тръгне. Идваха времена, когато само технически способности и гол кураж не бяха достатъчни. Никой смъртен не можеше да се пребори със страхове, които бяха имплантирани у него от рождение или по време на най-ранно детство.
За щастие на Морган не му се наложи да обяснява всичко това на офицера по безопасността. Намери се по-проста и значима причина защо приятелят му не трябваше да отиде. Само няколко пъти през живота си Морган бе се радвал на ниския си ръст. Сега бе дошъл точно такъв момент.
— По-лек съм от Кингзли с петнадесет килограма — започна да убеждава Барток. — В операция като тази, когато всеки грам е от значение, такъв аргумент урежда спора. Да не губим повече ценно време!
Усети леко угризение на съвестта, тъй като съзнаваше, че не постъпи честно. Барток само си гледаше добросъвестно задълженията, при това — доста ефективно, освен това разполагаха с още един час преди окончателното приготвяне на капсулата. Така че никой не губеше безценни минути.
В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха изпитателно така сякаш помежду им не съществуваше дистанция от двадесет и пет хиляди километра. Ако трябваше действително да премерят пълномощията си, не бе ясно на чия страна щяха да се наклонят везните. Барток отговаряше изцяло за спасителните операции и теоретически можеше да командува Главния инженер и Мениджъра на проекта. Но вероятно щеше да срещне трудности да наложи своя авторитет. Морган и паякът бяха далече под него, на Шри Канда, а притежанието на такава собственост бе описана в девет параграфа на Правилника.
Барток сви рамене и Морган се отпусна.
— Печелиш точка. Не се чувствувам щастлив, но ще се съглася с теб. На добър час!
— Благодаря! — отговори тихо инженерът, чак след като образът избледня от екрана. Обърна се към мълчаливия Кингзли и промълви: — Да вървим!
След като напуснаха залата за управление и се отправиха отново към върха, Морган автоматично попипа малката висулка, скрита под ризата му. КОРА не го бе безпокоила от месеци и дори най-близкият му приятел не подозираше за съществуванието й. Дали не залагаше като на комар своя живот и тоя на другите хора, само за да задоволи себичната си гордост? Ако офицерът по безопасността знаеше…
Бе прекалено късно. Каквито и да бяха мотивите му, вече бе се врекъл.