И по-добре е човек да не протестира.
… Освен ако във висшите сфери на управата някой не реши друго…
Очевидно моят случай е точно такъв, тъй като се появява една служителка, облечена в розово от глава до пети, и прошепва нещо в ухото на крупието. Което тутакси се успокоява, усмихва ми се и ми прави знак да продължа. В резултат на това след четирийсет минути не само възвръщам всичките си предишни залози, но и спечелвам около петнайсет хиляди долара.
Бележката ми подава анонимна ръка. И докато се обърна, пратеникът вече е изчезнал в тълпата, заобикаляща масата, на която седя. Разгъвам я: YOU MUST LOSE. (Трябва да загубите.) На свой ред написвам: I AM NOT A LOSER. (Аз никога не губя.) И дори без да се обръщам, подавам напосоки сгънатата бележка. Нечия непозната ръка я взема. Един час по-късно печалбата ми възлиза на седемдесет и пет хиляди долара (така и няма да разбера дали съм имал голям късмет, или някой е помогнал на късмета ми).
… Седемдесет и пет хиляди долара, значителна част от които губя на бакара.
… Повечето от които спечелвам обратно на крапс…
… И тутакси (просто начин на изразяване, тъй като това ми отнема повече от час) загубвам за пореден път на железопътната линия.
Като нито за миг не усещам симптомите на онази треска, която, както твърдят, предизвиквал хазартът. Какво пък, може би съм психологически неподатлив. Или феноменът се дължи на факта, че играя с пари, които не ми принадлежат. Редовно поглеждам часовника си и въпреки това всеки път се удивлявам колко бързо тече времето. Петдесет минути преди осем се връщам към първата си любов, сиреч блекджека. И било по прищявка на късмета, било в резултат на умела манипулация на персонала на казиното, започвам да печеля като побъркан. В осем без три минути съм прибавил към първоначалния милион сто деветдесет и пет хиляди долара. С крайчеца на окото съзирам моите телохранителки, които идват да ме приберат. Изревавам на френски „ЗА ПЕРСОНАЛА“ и оставям цялата си печалба на сащисаното крупие.
След което госпожиците ме отвеждат нежно, но решително.
— Помолих ви да загубите тези пари.
— Не мога да губя, това е по-силно от мен.
Невъзмутима, известно време тя ме гледа мълчаливо. Две-три девойки подреждат една маса за вечеря за двама. Поставили са я така, че когато аз и Денг седнем, да се озовем пред една изцяло остъклена стена. Отвъд нея се шири Китайско море, нацвъкано с джонки, между които се провира товарен кораб с неизвестен ми флаг, но идващ със сигурност от Кантон. Нощта пада и аз, искрено казано, съм готов всеки миг да я последвам. Не съм спал близо трийсет часа и имам страхотна мускулна треска, дължаща се на нюйоркските ми похождения по петите на моята тиролка джобен формат.
— Гладен ли сте, господин Цимбали? — Като вълк. Как трябва да ви наричам? Денг?
— Миранда.
Зяпвам изумено.
— Миранда?
— Но седнете, моля ви.
Шумът ме кара да подскоча — нещо като метална завеса плъзва по протежение на остъклената сцена. Китайско море изчезва и лампите в стаята угасват една след друга. Сега пред очите си имам киноекран.
— Гледайте, докато се храните, господин Цимбали.
Още първият кадър включва конкретно послание. Той е черно-бял, на моменти леко потрепва и се характеризира с ужасяващата неподвижност и безмълвната безпощадност на архивните документи, на безвъзвратно откраднатия живот. На него е запечатано мъжко лице в много едър план. Мъжът е китаец с широко отворена уста, който вие страха или болката си в царящата пълна тишина. Канех се да пъхна в устата си парченце печена патица, но ръката ми замръзва насред път.
— Гледайте, господин Цимбали. Името му няма никакво значение. Да речем, че става дума за човек, който е играл много в произволно казино в Макао. И който е загубил повече, отколкото е можел да си позволи.
Картината не помръдва, камерата е фиксирана. Но мъжът мърда — клати глава, плаче, очите му се изцъклят.
— Загубил е прекалено много, господин Цимбали. Представителите на службата за сигурност на въпросното казино го посетили и го помолили да върне дълга си. Той обяснил, че не може да го стори. И дори изтъкнал напълно основателни причини за това.