Силен спазъм разтърсва немия мъж и той изчезва от екрана. Но почти веднага се появява отново, изблъскан от една облечена в ръкавица ръка, която не е негова и която го заставя насила да се изправи пред обектива.
— Човекът не е кули, разбира се. За да ти разрешат да играеш на кредит в казино, трябва да представиш гаранции. Кой може да играе на кредит и кой не определя директорът на заведението, отговорното лице — отговорно пред акционерите, имам предвид. И за въпросното отговорно лице е по-здравословно да не прави много грешки в това отношение.
Сега сме сами, китайката — Миранда, щом ще е Миранда и аз. Докато се храни, тя коментира кадрите с безизразен тон и дори не поглежда екрана като човек, който вече е гледал филма и сега спектакълът му е безинтересен.
— Впрочем всяко казино стига съвсем естествено до необходимостта да предоставя възможност на някои играчи на едро да играят на кредит.
Камерата най-сетне се раздвижва. Слиза бавно, много бавно. Появяват се вратът, голите раменете, голият торс. Тогава установявам, че мъжът с привързани с тел ръце е буквално разпнат на една зле рендосана талпа.
— Проблемът на играчите на кредит е един и същ във всички казина по света, господин Цимбали…
Ново движение на камерата, нещо като бърз зум, който показва в едър план кожата на гърдите на изтезавания. Различавам някаква идеограма, придружена от онова, което би трябвало да е преводът ѝ на английски — CHEAT (мошеник). Можели са да изпишат буквите върху епидермиса с червен флумастер, но е повече от очевидно, че са си послужили с върха на нож. При това без да пестят силите си при прорязването. Но най-страшното предстои…
— Господин Цимбали, това е проблем, който не предполага законно решение. Какво трябва да се направи, за да се намери изход от ситуацията? Въпросът е важен…
Най-страшното идва, когато камерата подновява бавното си движение надолу и показва разпрания корем и една облечена в ръкавица ръка, бърникаща в клокочещия прорез…
Затварям очи и извръщам глава — гади ми се, слепоочията ми пулсират и целият съм в пот.
— Желаете ли да видите още, господин Цимбали?
— Не. Схванах посланието.
Дори успявам да довърша вечерята, макар донякъде и пряко сили. Киноекранът отново е отстъпил място на панорамата на Китайско море. Обсъждаме делови въпроси, спокойно, възпитано. Спрягаме цифри. Когато се поинтересувах защо китайците в Макао — тясно свързани с Пекин, между впрочем — са готови да участват в бизнес на територията на Съединените щати, Ли и Лиу ми обясниха следното: приходите от казината в Макао, от експлоатацията на хотелите, от транспортните услуги между Макао и Хонконг и дори от текстилните и други фабрики на водещата се официално за португалска колония (но ролята на властите в Лисабон се ограничава в поддържането на една не особено старателна полиция и в скромното финансиране на евангелистките организации), та тези приходи достигат и най-вероятно надхвърлят три милиарда френски франка годишно, от които Пекин, както и местната администрация, си присвояват солиден дял. Но и остатъкът представлява доста внушителна сума. Да се инвестира в самия Макао е безсмислено, липсва място. Хонконг си е предостатъчен сам по себе си. Ли и Лиу бяха категорични: „Франц, появяваш се в най-подходящия момент — те търсят излаз навън. Ако успееш да ги убедиш, че твоето начинание си струва и че могат да ти имат поне относително доверие, много бързо ще вземат решение.“
— Обещах ви отговора за тази вечер — казва Миранда.
Момичетата разчистват масата.
— Ще го получите след един час, господин Цимбали. Все пак имам съдружници, с които трябва да се посъветвам.
И ме оставя. Излизането ѝ служи като сигнал — ескадронът от госпожици тозчас се нахвърля отгоре ми. Отвеждат ме в стаята — и в банята! — която вече добре познавам. И всичко започва отново: чисто гол и във ваната. На драго сърце бих се съпротивлявал, но освен че сега са шест и имат ръце на скандинавски масажистки, този път самите те се събличат както майка ги е родила и се напъхват във водата, доставяйки си удоволствието да не избягват контакта между голите ни тела. Човек би капитулирал и от по-малко. Така или иначе, чувствам се като котарак през март, когато на финала те ме отнасят в стаята и ме просват върху леглото. Но докато мигна и се озовавам сам.
Впрочем не задълго.
— Имам отговора — усмихва се тя. — Виждате, че не ми отне дори час.