Този път поне разполагам с чаршаф, за да защитя целомъдрието си. Мигновено се увивам с него, подобно на Марлон Брандо в Шекспирова роля.
— Не е спешно — казвам.
В действителност в главата ми започва да изкристализира едно точно определена идея. И не само там, между другото.
— Как сте нарекли вашето казино?
— „Белият слон“.
— В Азия белите слонове са свещени.
— Това проблем ли е? Можем винаги да го преименуваме.
— Никакъв проблем. Хубаво име.
Тя стои на два метра от мен, абсолютно неподвижна, с ръце по тялото. Сядам на леглото. Ясно осъзнавам, че от пристигането ми в Макао досега са ме подложили на два теста: първия — с единия милион долара, които да загубя, или да спечеля, и втория — онзи с филма. Предусещам, че ми предстои трети тест. „Цимбали, ще се наложи да се жертваш като дарение за Бога на финансите“. И благородно и величествено ставам от леглото, досущ Цезар, влизащ в Сената.
— Има един момент, който, въпреки вашите обяснения, все още ни безпокои — отбелязва тя съвършено спокойно.
— За какво става дума?
— За човека, който предстои да стане мениджър на „Белият слон“. Още не сте го намерили и…
— Обясних ви как смятам да го наема.
Точно от това се страхувах — туниката ѝ е закопчана с милион миниатюрни копченца. Започвам да ги разкопчавам едно след друго с доста неприятната мисъл, че ако съм се заблудил относно намеренията на Миранда, ще приключа жизнения си път под формата на шишче или в казан със супа от раци.
— Да приемем — кимва тя. — Но въпросът е там, че вие и ние няма да бъдем равнопоставени. Искам да кажа, не напълно. Вярно, ще притежавате половината дялове, както и ние, но затова пък вие ще назначите директора. Това не е много редно.
Шибаните копчета упорито се съпротивляват. Разкопчал съм вече двайсетина, но това тук…
— Фалшиво — казва тя.
— Кой, мениджърът?
— Копчето. Тази рокля се съблича като плътно прилепнала риза — навива се нагоре по тялото.
Има право. Навива се. А отдолу няма друго, освен самата тя.
— И какво предлагате, за да възстановим равновесието? — Един заместник-директор. Назначен от нас.
Тя вдига ръце или по-точно ги задържа в това положение, когато ги вдигам, за да изхлузя роклята през главата ѝ.
Гърдите ѝ щръкват насреща ми.
— И кой ще бъде този заместник-директор? Вие? Целувам едната гърда.
— Не.
— Жалко.
Целувам другата гърда. Тя казва:
— Още дълго ли смятате да стискате този чаршаф, Марк Антоний? Не, избраният от нас заместник-директор се казва Калибан. Очаква ви изненада…
Докато говори, аз я вземам на ръце и я отнасям в леглото. Тя довършва изречението си легнала, неподвижна, с дясна пета върху левия глезен и със скръстени под главата ръце.
— Наистина ще бъдете изненадан, господин Цимбали.
Тайфун е китайска дума, която означава силен вятър. И в секундата, последвала последната ѝ дума, върху лицето ми връхлита истински тайфун. Както и върху цялото ми тяло. На пръв поглед тя бе като че ли напълно безразлична спрямо всичко, което можех да направя или да кажа, а ето че изведнъж се взривява, поемайки инициативата.
Следват няколко минути закачки. Край на първия рунд.
Питам:
— Това ли беше изненадата?
— Не, изненадата ще бъде Калибан.
Хвърлям се в контраатака за втория рунд. Отново мълчание. Накрая тя задъхано прошепва: — Между другото, отговорът за петдесетте милиона е да.
— Каква изненада. Но те са ми необходими във вторник.
— Знам, в десет и половина.
За третия рунд дори не изчаквам гонга.
11
Марк Лаватер ме чака в Мюнхен. Уведомявам го, че съм си намерил съдружници и че ще си имам заместник-директор, който се казва Калибан.
— Странно име. Нямаше ли го някъде в Шекспир?
— „Буря“.
— Не знаех, че си толкова начетен по литература — отбелязва той.
— Купил съм си една енциклопедия.
Носим се през полята по автомагистралата Мюнхен-Залцбур-Виена. Денят е вторник, 23 септември, и в тази част на света часът е пет и половина следобед. Вече съвсем съм се объркал — хеликоптер от Макао до Хонконг, самолет от Хонконг до Токио, после от Токио до Амстердам (единственият полет, който ме устройваше), после от Амстердам до Мюнхен. И сега час и половина с кола. Марк:
— Анна не е сама. Ще си имаш работа и с трите сестри.
— Това пък е Чехов. (Вече съм полузаспал.)
— Кое?
— „Три сестри“.
Той ми хвърля обезпокоен поглед, но продължава с последните новини, или поне с научените в последния момент: наистина има четири сестри Мозер, Анна наистина е най-голямата, родителите Мозер са покойници… А Карл-Густав Баумер е бил брат на майката на сестрите, сиреч — вуйчо на Хайди.