И си спомням, че последната ми съзнателна мисъл тази вечер, миг преди да заспя, е отново удивление от лекотата, с която онази дяволица Анна Мозер, при това с такова невероятно спокойствие, ме накара да се съглася да поема грижата за Хайди. О, не, не че съм наивник! С малко повече въображение човек винаги може да намери чудесен предлог, за да направи онова, което иска да направи. В случая самият аз си изложих като причина, за да задържа Хайди при себе си, първо интересите на малката тиролка, а след това и тези на Марк-Андреа. Защото действително възнамерявам да го взема при себе си веднага щом обстановката се поуспокои. В компанията на Хайди той вече няма да се чувства самотен сред възрастните, както е било всеки път, когато е живял с мен.
И още на сутринта се обаждам на Сара. О, чудо! Тя почти безропотно се съгласява да зареже за известно време хотелите си. Беше ми обещала да помисли и е помислила — ще си вземе шест месеца отпуск накуп и всички ще се настаним в една къща, която ще наема специално за случая. „При условие, че я избера аз“, заявява тя. Обещавам ѝ всичко, което ѝ хрумва да поиска. По-важното е, че за първи път, откакто съм се появил на бял свят, ще мога да водя нормален живот, да имам жена, деца и дом, като единственото ми задължение ще бъде от време на време да контролирам работата по казиното. Естествено, съобщавам на Сара новината за Хайди. Тя прихва: „Имам чувството, че тази Анна добре те е изработила.“ И предлага да прекараме Коледа в Колорадо, при Гюнтер, тоест Гони. Където бихме могли да поканим Анна и дори всичките сестри, та ако ще и с риск да обезлюдим Тирол. Защо не, наистина?
Половин час по-късно съм с банкерите. Подписваме последователно и всичко е уредено: заемът от четиристотин милиона долара ще ни бъде отпуснат възможно най-скоро и работата по „Белият слон“ ще може да започне. С почти твърдата увереност за официално откриване на казиното през пролетта на 1977-а, най-вероятно през април.
Остава ми да осъществя още една операция.
Когато през юни отидох да се посъветвам с Филип Ванденберг относно плановете ми, той ми заяви, че е необходимо да изпълня три задължителни условия: да намеря терен или сграда за обновяване (което е направено); да си намеря съдружници (което току-що направих) и накрая, да наема директор или казино-мениджър, притежаващ както съответното разрешително, издадено поименно от Комисията за хазартните игри, така и несравними професионални качества. Дошъл е моментът да се погрижа за изпълнението на третото условие.
Същият този четвъртък, 25-и, излитам за Лас Вегас веднага, щом приключвам с банкерите. Човекът, от когото се нуждая, е там. Всъщност той не е сам — във Вегас (бизнесмените на Миранда постоянно ми го напомнят, за да не би случайно да взема да го забравя) ме чака също и онзи, комуто предстои да поеме поста заместник-директор на „Белият слон“ с основното задължение да се грижи за интересите на съдружничката ми. Моята взривоопасна китайка от Макао ме беше предупредила: „Ще се изненадате, когато го видите.“
Името му само по себе си е предостатъчно изненадващо — Калибан.
12
За малко да не го видя. Всъщност минавам на две крачки от него, без да го забележа, тъй като сакът му за голф изпяло го закрива. Потупват ме по ръката.
— Господин Цимбали? Добре дошли в Лас Вегас. Как мина пътуването, колега?
Изненада? Думата е слаба. На първо място идва фактът, че се обръща към мен на френски, и то не на какъв да е френски, макар че очите му са категорично дръпнати, а чертите неспасяемо азиатски, той се изразява с разкошен средиземноморски акцент. Все едно слушаш някой рибар от Сен Тропе.
Освен това е висок всичко на всичко метър и десет.
— Точно един метър и седем сантиметра, колега.
Оглеждам го от главозамайващата височина на моите сто и седемдесет сантиметра.
— Калибан?
— Самият той. Изглеждате още по-млад, отколкото на снимката. Да тръгваме ли? Чака ни кола. Климатизирана, разбира се. Навън е страхотна жега. Шибана работа, ще речеш, че си в пещ.