Все пак успявам да се окопитя:
— Родом от Макао, предполагам?
— Точно така.
— Познах по акцента ви. Чиста проба Макао.
Вървим към изхода. След нас се обръщат, но очевидно спътникът ми изобщо не го е грижа за любопитството, което предизвиква.
— Наистина ли се казвате Калибан?
Той се усмихва:
— Разбира се, че не. Това е шегичка между мен и братовчедка ми. В колежа тя е играла в „Буря“ и ми лепна този прякор.
Братовчедка му?
— Именно с нея сте преговаряли в Макао. Ние сме втори братовчеди, баща ми се е оженил за първата братовчедка на баща ѝ. Истинското ми име е Ерве Казалта. Тулонски корсиканец по баща, китаец от Макао по майка. Братовчедка ми ме нарича Калибан, а аз я кръстих Миранда.
Усмихва се, демонстрирайки идеални зъби.
— Признавам, че преди малко наблегнах малко повече на тулонския акцент. Исках да ви изненадам.
— И го направихте много успешно.
Към нас се приближава една от най-красивите блондинки, които някога съм виждал. Усмивката ѝ е несъмнено предназначена за нас. Фигура на манекен, с моя ръст, фина и изключително елегантна. Джуджето заменя френския със също толкова забележителен английски и ни запознава:
— Господин Франц Цимбали, жена ми Пати. От време на време Пати ми служи за шофьор, тъй като ми е трудно да карам обикновена кола. Краката ми са прекалено къси и не достигам педалите. Когато имам време, приспособявам колата към моите размери. Но тъй като във Вегас сме само пътьом…
Човек изпитва винаги смущение и понякога дори притеснение в присъствието на някой от себеподобните си, страдащ от очебиен недъг. И в първите минути на запознанството ни с Калибан изпитвам точно такова чувство. Но то вече се разсейва — той говори толкова естествено за нацизма си, че накрая наистина ще ме накара да го забравя. И тогава ще открия в негово лице човек, когото си струва да познаваш. Но все още не съм стигнал дотам. Засега той просто ме озадачава. Дали защото смята, че все още не е дошло време да преминем към по-сериозни неща, или пък не желае да обсъжда делови въпроси в присъствието на трети човек, та бил той и собствената му съпруга, Калибан се задоволява да поддържа по-скоро повърхностен разговор. Научавам, че двойката прекарва половината от времето си в Калифорния, половината — във Франция, че са женени от пет години, че самият Калибан е прехвърлил четирийсетте (Пати изглежда най-много на двайсет и пет).
— Естествено, че познавам Вегас — казва той. — Работил съм тук на два пъти, общо четири години.
И какво е работил? Не казва. Излизаме на Стрип, подминаваме „Дюнс“ и спираме пред „Сезарс Палас“. Двайсет минути по-късно двамата с Калибан сме се настанили в хола на апартамента, който ми е резервирал. Прелестната Пати се измъква дискретно по собствена инициатива, задоволявайки се на излизане да докосне ръката на мъжа си с жест, говорещ красноречиво за нежните им отношения. Тя или перфектно разиграва театър, или наистина е лудо влюбена в своя съпруг-лилипут. В последния случай това е още едно доказателство, ако изобщо има нужда от такова, че Макао не ми е изпратило кой да е.
— Как трябва да ви наричам?
— Калибан чудесно върши работа. Вече свикнах. А и на семейството ми и на моите китайски приятели им е много по-лесно да произнасят Калибан, отколкото Ерве.
Креслото, в което е седнал, е, разбира се, прекалено голямо за него и той е свил крака на седалката, за да не висят във въздуха. Един сервитьор ни донася плодови коктейли и се оттегля. Калибан вперва в мен възхитителните си дръпнати черни очи:
— Разбрах, че с банкерите във Филаделфия всичко е минало добре. Определили ли сте вече дата за откриването на казиното?
— Април.
Пояснявам, че тогава ще бъде разгарът на сезона на хазартните игри в Атлантик Сити. Все пак разрешението, дадено от щата Ню Джърси, е съвсем неотдавнашно и макар вече да има няколко действащи заведения, повечето от казината са все още в ремонт. По моя преценка, „Белият слон“ ще се класира някъде по средата.
— Мога ли да ви наричам Франц? Дали не бихме могли да си говорим и на ти, на френски? Съгласен? Франц, занимавал ли си се вече с хазартни игри?
— Никога.
— А аз, да — усмихва се той. — На четирийсет и две години съм и за пръв път завъртях рулетката преди четирийсет години. В Макао.
(По-късно ще науча, че баща му е бил корсиканец от Индокитай, който — изключително рядко постижение — успял да се ожени за китайка, чийто род имал големи интереси в Колон-Сайгон, както и в Сингапур, Хонконг и Макао. Самият Калибан се е родил в Тулон донякъде по случайност, но в крайна сметка, особено след смъртта на баща си, е живял в Далечния изток.) Той се накланя към мен: