Вдигам глава:
— Трябва ли да продължа?
Мълчание. Хенри Чанс е по-висок от мен, слаб и носи елегантен бежов костюм. От него се излъчва поразително усещане за спокойствие, сдържаност — все едно че те наблюдава от луната. Косата му не е просто бяла, тя е снежнобяла. Очите му са светли, но без помен от мечтателната празнота, която нерядко се чете в сините или сиви зеници. Погледът му е тежък, изключително наситен, белязан с необичайна, почти смущаваща острота — поглед на дебнещ плячката си ловец. Особено в момента, когато ме измерва с него от глава до пети.
— Искате да кажете, че съм под наблюдение от шейсет и три дни?
— Малко повече. Разследването, което поръчах върху особата ви, започна в началото на юли. Но едва преди два месеца хората ми преминаха към онова, което наричат „наблюдение отблизо“.
Чанс се усмихва (само с устни, очите му остават ледени).
— В такъв случай сигурно съм остарял, защото засякох хората ви едва преди шейсет и един дни. Четирима мъже и две жени, редуващи се на смени. Всички те са отседнали в „Шоубоут Хотел“ на фремънт Стрийт. Работят за агенцията „Калауей“ в Лос Анджелис. Забележителни професионалисти.
Избухвам в смях.
— Но не дотолкова, че да ви заблудят.
Нова усмивка, също толкова смразяваща, колкото и първата.
— Аз съм човек, когото трудно могат да заблудят, господин Цимбали. Между другото, много ми харесва името, което сте избрали за бъдещото си казино. Предполагам, че ще използвате слона като основен елемент в рекламната си кампания?
Нещата започват да се развиват малко бързичко за мен.
Хвърлям поглед към Калибан, но черните му очи са непроницаеми и нито за миг не се отделят от Чанс. Снощи двамата с джуджето прекарахме вечерта заедно. Всъщност, бяхме трима, тъй като очарователната Пати ни правеше компания. Той се оказа изключително забавна личност и буквално отне спектакъла на подвизаващия се на сцената професионален комик. Имитацията му на разпределителя на Харлем Глоуб Тротърс накара цялата зала да се превива от смях. Сега обаче пред мен е един съвършено друг Калибан тъй напрегнат и нащрек, че направо тръпки да те побият. И от само себе си в съзнанието ми се налага идеята, че Калибан и Чанс биха съставлявали идеалния екип. Особено ако Чанс е дори наполовина толкова интелигентен, опитен, хитър и недоверчив, колкото изглежда. Питам го:
— Добре, засекли сте хората на Калауей, но как разбрахте, че работят за мен?
— Прекарал съм тук две трети от живота си, господин Цимбали. Познавам лично девет от всеки десет крупиета и от всички служители в хотелите, баровете, ресторантите и игралните зали. Познавам всяко ченге, било то полицай или частен детектив. Докато бях казино-мениджър, организирах и контролирах огромна мрежа за наблюдение. Работата ми беше да привличам играчи при себе си…
А човек има по-голям шанс да намери играчи на едро в апартаментите на „Сезарс“, „Ем Джи Ем“ или „Хилтън“, отколкото в мотелите за неуспели златотърсачи в покрайнините на Вегас. Ясно, че е използвал познанствата си, бившите си връзки. И когато снощи един от хората на Калауей ме посети в „Сезарс“, за да ми предаде доклада си…
— Цимбали. Вашето име ми говореше нещо. Но вие не сте играч.
— Ни най-малко.
— Ако през последните петнайсет-двайсет години бяхте загубили дори веднъж повече от хиляда долара в което и да е официално казино във Вегас, Насау, Сан Хуан или Макао, името ви щеше да бъде в картотеката ми. А то не фигурира там. Снощи завъртях няколко телефона и се поинтересувах кой е този Цимбали, по чието нареждане ме наблюдават от два месеца?
— Отговор: „Белият слон“.
Той кимва, взема от ниската масичка до себе си една разкошна табакера за пури от масивно злато, върху която са инкрустирани седем диаманта, отваря я и подрежда в нея пет хавански пури — признак за лукс в Щатите, където вносът на пури от Хавана е забранен.
— Дневната ми дажба — пояснява той с усмивка.
Използва само лявата си ръка, дясната е скрита в кожена ръкавица с цвета на костюма му. Но в това, което каза, ме поразява една дума — картотека. Той притежава картотека на всички играчи на едро, поддържана и актуализирана най-малко от „петнайсет-двайсет години“ насам, а несъмнено и от по-отдавна. Това е безспорно знак. Не я спомена току-така.
С други думи, знае защо съм тук, какво ще поискам от него и какво ще ми отговори.
Впрочем, аз също го знам.
— Да се спрем първо на цифрите — казва Хенри Чанс час и половина по-късно. — През настоящата 76-а година в Лас Вегас са пристигнали или ще пристигнат със самолет или по суша близо десет милиона посетители. Статистически погледнато, всеки от тях ще остане в града четири пълни дни и ще похарчи средно шейсет и седем долара за храна, напитки, сувенири и хотел. Извън играта. Колкото до нея, изчисленията се колебаят около сумата двеста изгубени долара на посетител. Достатъчно е да се направи една проста сметка: двеста по десет милиона. А всички заплати, изплащани годишно във Вегас, възлизат общо на четири милиарда долара.