Чанс ни е замъкнал на върха на Ландмарк Тауър, на неколкостотин метра височина.
— Десет милиона посетители годишно. И за да видят какво? Един град, който дори не е нормален град, и то насред пустинята. Никакви паметници, нито следа от археологически забележителности. Виж, църкви — да. Пропорционално взето, тук има повече църкви, отколкото в Рим. И знаете ли защо? Защото хазартът се смята за грях от почти всички религии. Така че всяко казино е финансирало строежа на една, пет, десет църкви за всички възможни култове, та дори и за най-странните. Това беше най-добрият начин да затворят устата на духовниците, независимо от изповядваната вяра. Те прибраха своя дял от печалбата и сега си мълчат.
По някое време Чанс е установил, че Калибан говори и френски и сега се изразява именно на френски, при това с едва доловим акцент.
— Аз никога не съм играл, господин Цимбали. Никога. Макар че съм прекарал четирийсет и пет години в казината. Това учудва ли ви?
Да, щом ще му достави удоволствие. Не съм дошъл във Вегас да слушам проповеди, а да намеря управител на „Белият слон“. Или казино-мениджър, както казват тук. Когато във Вегас произнасят тези две думи, все едно говорят за римския папа. Снощи дори Калибан се зае да ми обрисува портрета на идеалния казино-мениджър: подозрителен до параноя експерт, който е в състояние от пръв поглед да разбере кой от хилядите му подчинени се кани да се направи на интересен, познаващ в най-малки подробности всички някогашни, настоящи и бъдещи трикове, притежаващ забележителна памет за цифри, имена или физиономии, способен да създаде организация, която по нищо не отстъпва на КГБ. И същевременно изключително почтен спрямо подчинените си. Както и повече от симпатичен, приветлив, любезен, сръчен, тактичен, благовъзпитан, говорещ няколко езика и знаещ кой кой е в Токио, Лондон, Риад или Чикаго…
С една дума, свръхчовек.
Няма ли добър казино-мениджър, няма доходоносно казино. Той контролира лично всички пари, които влизат и излизат, до последния жетон, той носи отговорност за всеки служител. И има върху него буквално феодални права: може да уволни когото намери за добре, при това без предупреждение и без каквито и да било обяснения, като решенията му са безапелационни. Той има за задача да издирва и да привлича обещаващи клиенти, играчи на едро, като има пълното право да решава дали да им отпусне кредит и до каква сума. Освен това този универсален човек трябва да се погрижи и за развлекателната програма в заведението си, да наеме тази или онази звезда и да е наясно с точност почти до цент как ще се отразят изпълненията на въпросната звезда върху приходите на казиното, върху тъй наречения drop.
От любопитство искам от Чанс някои уточнения по последния въпрос. Той свива рамене:
— Номер едно, разбира се, е Синатра — с него привличаш играчи и на едро, и на дребно. Барбара Стрейзънд в никакъв случай не трябва да се кани. Артистичните ѝ качества са безспорни, но ефектът от присъствието ѝ върху залозите е направо катастрофален. Един Елвис Пресли ще напълни залите ви с рекорден брой зрители, но сред тях няма да има играчи на едро — те ще предпочетат да отидат другаде и да изчакат, докато врявата стихне…
И така нататък. Все още сме на върха на Ландмарк Тауър. Чанс протяга облечената си в ръкавица ръка.
— Вижте.
Не виждам нищо друго, освен пустиня; накъдето и да се обърна — километри и стотици километри пустиня.
— Именно — усмихва се Чанс. — Това е една от тайните за успеха на Вегас. Вегас е мечта сред нищото. В него не можеш да правиш друго, освен да играеш. И точно такава е ролята на пустинята, която ни заобикаля, господин Цимбали — на санитарен кордон. Какъвто не съществува в Атлантик Сити. И никога няма да съществува.
— Толкова ли е страшно?
Не че е страшно, но ще усложни нещата. В Сити на играча ще му бъде достатъчно да направи само няколко крачки, за да напусне света на хазарта. И от разположените на Boardwalk казина веднага ще влезе в един най-обикновен град, в един нормален живот, който ще разсее мечтата и чрез който играчът ще възстанови контакт с действителността.