— Значи познавате стария Дюк?
— Първи братовчеди сме — усмихва се Чанс.
По дяволите! Дано не забравя да поздравя оня проклетник Калауей за точността на сведенията му! На 1 октомври пристигам в Ню Йорк. В низходящ ред по височина и с една и съща усмивка на устните на летище „Кенеди“ ме чакат валкирията, Марк Лаватер, Сара, Хайди и Марк-Андреа. Плюс нещо, което би трябвало да е куче, дълго около четири метра, абсолютно черно, с червен и побъркан на тема лизане език.
Семейството ми в пълен състав.
14
— ТЯ докога ще остане, Франц?
Току-що съм разяснил на Сара (за втори път, след като първият ми костваше телефонен разговор от петдесет и пет минути между Лас Вегас в Невада и Монтего Бей в Ямайка) особения статут на Хайди.
— Ще видим в началото на януари.
— Защо в началото на януари?
— Или през Коледните празници. Анна и останалите Мозер ще пристигнат от Австрия в Колорадо. Ние също ще заминем там. Идеята да ги поканим беше твоя. А в Колорадо е и Гюнтер, когото познаваш.
— Да, познавам го. Той е много красив и не се подхилва тъпо, когато карам ски по задник. За разлика от други мои познати. Но ти не отговори на въпроса ми.
Разхождаме се в Сентрал Парк, по алея, засадена с брястове. Усилено съзерцавам статуята на Шекспир, дело на някой си J.A.Q.Ward. Малкото име на тоя тип е или е било същинска азбука. На трийсетина метра пред нас Хайди и Марк-Андреа задълбочено разговарят и току избухват в смях, невероятно непосредствени и щастливи от живота. Чувствам се особено.
— Франц.
— Знам, не съм отговорил на въпроса ти.
— Имам и още един.
Отново се вторачвам в Шекспир. Добрият стар Уил… Знам какво има да ме пита Сара. Дори не толкова да ме пита, колкото да ми каже. И тя ми го казва:
— Франц, това не е от вчера, ти винаги си бил пълен малоумник по отношение на децата. Спомням си за случая в Маракеш, когато онази германка се обади в полицията, защото някакъв откачен садист отвлякъл недоносчетата ѝ с хеликоптер. Този откачен садист беше ти и пак ти натъпка горките хлапета с такива количества рахат локум, че освен полицията, пожарната, военновъздушните сили и жандармерията се наложи да викат и лекар. Ма-ло-ум-ник!
Пауза.
— Но този път е още по-страшно.
Междувременно Марк-Андреа и Хайди са се присъединили към група деца, с които организират политически митинг. Сам, синът ми никога не би посмял отиде при други деца, но сега, с Хайди, явно изобщо не се притеснява. Изпитвам почти ревност.
— Франц, имаш избор. Можеш да изчакаш десет-дванайсет години и да се ожениш за нея.
— Много смешно.
— Можеш и тогава всички ще отидем да живеем в Австрия, в Sankt Johann, точно срещу хотела, който Анна и красивият ѝ загорял годеник ще си купят или ще построят, знам ли и аз…
— Ще купят. Хотелът вече съществува.
— А можеш и да я осиновиш.
Мълчание. Изведнъж се чувствам смъртно уморен. И има защо — наистина ми писна. Откакто през юни пристигнах в Ню Йорк, за да уведомя Филип Ванденберг за намерението си да купя казино, не съм се спирал нито за миг. Но всичко вече приключи и за доста, а може би и за много дълго време пред мен, или поне така мисля, се очертава период на пълно спокойствие. Чанс и Калибан останаха в Лос Анджелис, тъй като за момента присъствието им в Атлантик Сити не е наложително. По някое време ще дойдат просто да хвърлят око на хотела и на плановете на архитектите за обновяването му, но веднага след това ще се върнат в Невада, където ще работят по набирането на многобройния висококвалифициран персонал, от който ще имаме нужда напролет. На мен, общо взето, ми остава просто да следя обновителните работи, сиреч, да ходя на място веднъж седмично — в Атлантик Сити, искам да кажа — което според мен е предостатъчно. Усмихвам се на Сара и я притеглям към себе си:
— Обзалагам се, че вече знаеш къде ще живеем до пролетта.
Тя ме прострелва с обичайния си зелен поглед, поклаща глава и на свой ред ми се усмихва. После ме хваща ме за ръка и двамата продължаваме нататък, досущ като стара семейна двойка, чиито деца играят в парка през един романтичен и приятен есенен предобед, в Ню Йорк, под големите, преливащи в жълто-червени оттенъци дървета на Ню Ингланд.
— Лонг Айлънд — казва тя.
Бързо и донякъде неволно изчисление: ще ми отнема най-много четирийсет и пет минути, за да стигна до Манхатън.
Лонг Айлънд е идеалният вариант.
— Намери ли нещо?
Вече дори е посетила къщата, докато съм си плакнал очите с вегаските мадами — нещо като голяма барака в английски стил, обрасла почти изцяло с бръшлян, с не повече от десет-петнайсет стаи, с веранда, голяма градина и морава, спускаща се към малко езеро и дъсчен кей. Има дори хангар за една (малка) лодка.