— И знаеш ли кой ще ни бъде съсед? Казвам първото име, което ми минава през ум:
— Джон Ленън и неговата японка.
— Нервираш ме — отбелязва тя. — Защото наистина са те.
И следва жадуваната от мен пауза. Тъй като действително се настаняваме в Лонг Айлънд заедно с нашите две деца, които се разбират чудесно и най-вероятно по-добре, отколкото ако бяха брат и сестра. Те установяват дипломатически отношения със синчето на съседа, бившия бийтъл, но тъй като Ленън Младши е най-много на три години, въпросните международни връзки остават на протоколно равнище. Освен това, според Сара — а когато Сара е сигурна, че е права, да спориш с нея е все едно да се опитваш да убедиш Нил да потече обратно — Хайди трябва да тръгне на училище. И тя записва нашата тиролка в близкото училище, като отхвърля предложението ми да ѝ наемем възпитател, отричайки самия принцип на необходимостта от такъв.
— И кой ще я кара всяка сутрин в проклетото ѝ училище?
— Ти, приятелче — отсича тя. — Не му мисли повече, уредих въпроса.
И като ме поглежда с лукаво и саркастично удовлетворение, добавя:
— Кой плачеше за нормален семеен живот? Искаше го, имаш го.
Всъщност Сара е права. Самата тя положи неимоверни усилия, приемайки за пръв път, откакто я познавам, да остави на втори план професионалните си задължения, тоест управлението на хотелите. (И си взе шест месеца отпуск.) Двете с Хайди, чисто по женски и за отрицателно време, влизат в истински заговор, най-често, естествено, за моя сметка. Тиролката я е покорила, обратното също е вярно, а в ролята на баламата аз съм направо върхът.
Къщата е винаги пълна с народ, най-вече по вина на Сара, която проявява в пълен капацитет опасната англосаксонска ефикасност при организиране на обществения живот. Някои недели или в дни, когато няма училищни занятия, дори кабинетът ми се превръща във филиал на забавачница. В подобни случаи моментално се маскирам на Робинзон Крузо, скачам в лодката и се изнасям в геометричния център на езерото, където съм почти сигурен, че никой няма да дойде да ме моли да поправя някоя играчка, да нарежа тортата или, още по-страшно, да изпея нещо.
Някъде към края на октомври е, когато Марк Лаватер, който е дошъл да прекара уикенда у нас, се озовава на второто гребло.
— Става дума за Карл-Густав Баумер — казва той. — За Бога, откъде се пръкнаха тези милиони хлапета? Развъждате ли ги, що ли?
— Приятелчета на Хайди. Обикновено кани целия си клас на лека закуска. Плюс приятелките на приятелките. Марк.
— Да?
— Не ме питай дали ще задържа Хайди и за колко време.
Той се усмихва. Добре. Но може ли все пак да говори за вуйчото Карл-Густав, или съкратено К.Г.? Уверявам го, че може.
— К.Г. пристига в Съединените щати през есента на 1941 година. Бил е почти на двайсет и четири години. Известно време бездейства, след което минава през имиграционната служба. Според твърденията му напуснал Австрия заради разправия с някой си Адолф Хитлер. От 38-а до 41-а…
— Този период важен ли е?
— Не, доколкото знам.
— Прескочи го.
— Накратко: два месеца след пристигането му в Щатите, същите тези Щати влизат във война. К.Г. постъпва в армията като доброволец. Воюва в Тихия океан.
— Откъдето се връща покрит с медали. И точно той е пленил Хирохито.
— Не. Но след завръщането си има вече пълно право на американско гражданство. С парите от демобилизацията купува една барака за хотдог. Едва знае да чете и да пише, но с продажбата на кренвирши натрупва пари. Купува едно магазинче в Бронкс, след това второ в Манхатън. През 53-а отваря първата бирария. Нищо луксозно, просто едно от онези заведения, в които пиеш бира, поливайки австрийски и баварски специалитети.
— И забогатява.
— Не съвсем. Все още не. Клиентелата му се състои от дребни чиновници…
— Това важно ли е?
— Може би.
— Давай.
— … шофьори на такси и тем подобни. Не клошари, разбира се, но не много различни от тях, поне в някои случаи. На които К.Г. на драго сърце дава на кредит, когато не могат да платят. Повечето са отскорошни имигранти като самия него, от цяла Европа, не говорят добре английски и Баумер буквално царува над този малък свят. Той е свестен тип. Цицат го, но на него не му пука. Единствената му недвижима собственост, освен бирариите, е едностайният му апартамент в Гринуич Вилидж, където живее до края на живота си.
— Връщал ли се е в Австрия?
— Дотогава не. Неизвестно откъде, но по някое време научава, че сестра му е жива и е омъжена за някой си Мозер. Това става през 56-а. Тогава за пръв път се връща в Австрия.