— В Акапулко, Мексико, на 4 януари 1975 година. В едно известно нощно заведение — „Перлата“. Карл-Густав умира четири дни по-късно. Инфаркт.
— Да не са го убили? Марк поклаща глава.
— Не, Франц. Изпратих там човек. Смъртта се дължи безспорно на инфаркт. Доказателство за това са както заключението на местния лекар, така и констатацията на един американски лекар в отпуск, отседнал в същия хотел като Баумер. А и Валхер настоял за аутопсия…
— Но защо, по дяволите?
— Поискал я по-късно, когато Калтани, и по-точно Олифан, се появили на хоризонта, за да откупят хотела. Валхер далеч не е идиот — смъртта на Баумер и предложението на Олифан, направено само няколко месеца по-късно, събудили подозренията му. Но аутопсията потвърдила инфаркта.
— Девойката наследила ли е нещо?
— Нищо.
— Жива ли е още?
— Видях я преди три дни — работи като продавачка в един голям магазин.
— Защо Валхер е съобщил толкова късно на сестрите Мозер за смъртта на вуйчо им?
— Отговорът е елементарен: просто не му е минало през ум. Валхер не е точно изпълнител на завещанието на Баумер. В действителност той е преди всичко човекът, който урежда на Баумер четиристотинте хиляди долара заем от собствената си банка, и когато Баумер започва да се прави на интересен, Валхер се оказва в доста неизгодно положение. Освен това, той предоставя на К.Г. допълнителен заем в размер на двайсет и пет хиляди долара от личните си спестявания. Проверих всичките му сметки и може да се каже, че човекът е направил всичко възможно, за да уреди нещата…
Спомням си думите на Анна: „Мен ако питате, на вуйчо Карл-Густав му се е случило нещо нередно…“
— Марк, не откри ли нещо съмнително? Поне нещичко?
— Абсолютно нищо.
— Валхер познава ли Олифан?
— Запознал се е с него през юни 75-а, когато Олифан го е навестил, за да го уведоми, че негови клиенти — но Валхер веднага разбрал, че става дума за Калтани — проявяват интерес към хотела. Разрешение, което чудесно устройвало Валхер — той вече изнемогвал, а управата на банката му дишала във врата, настоявайки колкото се може по-скоро да уреди въпроса със заема.
— Кога е бил продаден хотелът на Олифан, или по-точно на Калтани?
— През юли 75-а.
— Срещу колко?
— Имай търпение, не е чак толкова просто. В действителност Калтани закупили всичко, което принадлежало на Баумер: хотела, бирариите, едностайния апартамент, горското стопанство и чифлика в Австрия. Абсолютно всичко. На пръв поглед сделката не била кой знае колко изгодна…
— Но ти ми каза, че бирариите давали добри приходи.
— Да, до септември 1974 година. Но за да покрие разходите по карибо-мексиканските си щуротии, чичко Баумер изпомпал от тях, колкото могъл. И не само престанал да погасява дълга си към банката, но изпразнил всички каси и всичко ипотекирал. Калтани се сдобили с хотела и бирариите, поемайки всичките му задължения към банките и останалите кредитори, като изплатили лихвите и глобите за закъснение.
— Марк, КОЛКО общо са платили?
— Около осемстотин хиляди долара.
А аз купих скапания им хотел за двайсет и пет милиона!
— По дяволите, Марк, помисли малко: ако Валхер е изчакат осем или девет месеца, хотелът е щял да струва двойно повече!
— Не е можел да чака, Франц. Бил е притиснат от собствената си банка, а колкото до бирариите, които до една били ипотекирани, куп типове го гонели с вой по петите. Сега знаем, че хазартните игри са били разрешени, но през юли 75-а Валхер е нямал и представа за това.
— Освен ако Калтани не са му казали.
— И защо да го правят? Ако наистина са знаели новината, те са нямали никакъв интерес да я разпространяват.
Сиукски крясъци на брега — едно племе, поело по пътеката на войната, току-що е заловило някакъв бледолик и го привързва към стълба на мъченията. Разпознавам бледоликия — Ивон Самюел, френски журналист от „Франс-Соар“, дошъл също за уикенда, който, макар и привързан към стълба на мъченията, флегматично пуфка с пурата си. Казвам на Марк:
— Хайде, да се прибираме.
— Ти гребеш.
Греба, къде да ходя.
„Мен ако питате, случило се е нещо нередно…“ Определено искам да съм наясно по въпроса.
— Марк, ще помоля Англичанина да провери данните.
— И да проведе отново разследването, което току-що приключих?
— Не се засягай.
— Би имало защо.
— По дяволите, Марк! Вложих петдесет милиона в тази гадост със Слона!
Мълчание. Навел е глава с каменно лице. Вдига я.
— Добре, сигурно имаш право.
Успява дори да се усмихне и посочва с пръст.