— Синът ти явно чудесно се забавлява.
Проследявам погледа му и виждам Марк-Андреа начело на Седма кавалерийска бригада (преди Литъл Биг Хорн).
Въпреки усилията на Сара и моите, далеч по-епизодични, той си беше едно самотно момченце. Но появата на Хайди в живота му, в нашия живот, изцяло го преобрази.
— Марк, не искам да имам нищо общо с Калтани.
— Сделката, която сключихте, беше напълно редовна. Не си длъжен да ги каниш на вечеря.
— Но те строят казиното си до моето.
— Много хора строят казина до твоето. А и точно ти поиска да си имаш казино.
Най-сетне захвърлям проклетите гребла. На слизане от кея забелязвам понито, яхнато от полковника и полковничката на Седма кавалерийска бригада.
— Време е да хапнете нещо, войници.
— Не сме гладни.
И двамата са със зачервени от играта бузи.
— Има цяла вана, пълна с шоколадов крем.
В крайна сметка се оказва, че са гладни.
Още същата вечер успявам да открия Англичанина в потомствения му замък (при това става дума за истински потомствен замък!). За втори път от три месеца насам прибягвам до услугите му, които струват майка си и баща си, но, както вече съм се убедил, са несравними по своята ефикасност. Всъщност сравними са единствено с неговата флегматичност.
— Ернест Валхер, записах си — казва той.
— Искам да знам всичко за него. За движението му през последните две години, дали е почтен, дали е станал такъв впоследствие или винаги си е бил почтен, както и дали има шансове да остане такъв. За връзките му с Джеймс Монтегю Олифан и с фамилията Калтани.
— Всичко.
— Всичко. И най-вече дали е скрил някъде пари.
— Знаете добре, че това е почти невъзможно, предвид банковата тайна.
— Направете каквото можете. Но има и още нещо. Искам да знам как, кога и защо един хубав ден Карл-Густав Баумер е започнал да се прави на глупак, преставайки, например, да изплаща погасителните вноски на банката, която му е отпуснала заем, за да купи хотела в Атлантик Сити. Искам да знам какво е било истинското му финансово положение както преди смъртта му, така и след нея. Без да взимате под внимание твърденията на Валхер.
— Друго?
— Другото е момичето, с което Баумер е бил в Акапулко четири дни преди смъртта си.
— Подробна биографична справка. И да се провери дали някъде няма спестявания. Както и дали някой не я е тикнал в ръцете на Баумер.
Едно от предимствата на Англичанина е, че схваща бързо.
— Точно така. И искам възможно най-много сведения за Олифан и фамилията Калтани.
Пауза.
— Това са доста неща, господин Цимбали. Някои от които опасни. И които във всички случаи ще отнемат време.
А да не говорим за баснословната сума, която ще ми поиска! Той тихичко се засмива с характерния си глуповат смях на англичанин, завършил Оксфорд (или Кеймбридж).
— А да ви интересува и дейността на КГБ в двете Америки?
Затварям телефона. Идиотските шеги са мой патент.
Краят на октомври е и са изминали четири месеца и половина, откакто предприех операцията „Белият слон“. Досега всичко върви чудесно. Постигнах всичките си цели: намерих терен, съдружници и казино-мениджър, достоен за това име. На всеки етап, всеки ден и всеки час вземах всички възможни предпазни мерки, нерядко дори прекомерни, за да избегна единствената опасност, от която наистина се страхувам — вмешателството в плановете ми на върхушката в престъпния свят, независимо под каква форма.
И няма съмнение, че успях, издигайки истинска крепост, на чиито бойници бдят хора като Хенри Чанс и Калибан, подсилени от Лаватер, Розен, Лупино и Ванденберг. Колкото до мен, то аз съм се барикадирал в донжона. При това най-сетне сред мое собствено семейство.
… Без да имам най-малка представа и дори помен от намек за интуиция, че в действителност самият аз съм вкарал в този донжон бомбата, която ще го взриви.
Всъщност самата Бомба не знае, че е бомба.
Хайди не знае нищо.
Част четвърта
Голямата измама
15
Атлантик Сити три дни преди Коледа. Цари кучешки студ, вали нещо като полуразтопен сняг и налитащият откъм океана вятър далеч не оправя нещата. Цял съм се вдървил от студ. Хенри Чанс също, макар че е облечен с достатъчно кожи, за да изкара една зимна ваканция в Лапландия. Зад нас е дългата бяла ивица на плажа, а насреща ни се редят фасада до фасада — хотели, художествени галерии, кафенета, ресторанти, театри. Вляво и вдясно от нас се точи сякаш безкрайната Boardwalk.
Двойното плетено моторизирано кресло е все още на стотина метра от нас, но се приближава с пълна скорост, тоест малко по-бързо от спокойно крачещ човек. Във въпросното превозно средство няма нищо екстравагантно, поне тук, където ги има със стотици, превърнали се в отличителна черта на Атлантик Сити. В това обаче са се настанили Калибан и Мадам. С Чанс ги чакаме вече десет минути.