Както и се очакваше, останалите три сестри Мозер пристигат в Аспън на 24 сутринта. Прекарваме празниците заедно, и то, Бога ми, много приятно. Но освен че Колорадо не е идеалното място, за да ръководиш операции на международните финансови пазари и да следиш строежа на едно казино на атлантическото крайбрежие, има и още една причина, която ни принуждава да се приберем в Лонг Айлънд — ваканцията на Хайди е приключила и тя, ако се вярва на твърденията на Сара, трябва отново да тръгне на училище.
И тъкмо нахълтваме обратно в живота на нашия съсед, самотния бийтъл Джон Ленън, когато телефонът, както си му е редът, започва да звъни на пожар.
Първо, Англичанина. Обажда ми се преди всичко, за да ми пожелае честита Нова година, а след това и да ми каже, че няма какво да ми каже.
— Поне нищо, което да не фигурира в разследването на Лаватер. Но ни беше необходимо известно време, за да се организираме. Сега сме вече на линия и ако изобщо има някакви резултати, може да ги очакваме много скоро. Един от екипите ми е в Мексико, втори е в Насау. Дайте ми още малко време.
После Хасан Фезали. Честита Нова година. Да, добре е, благодаря. Сърцето му почти е възвърнало нормалния си ритъм. В момента е в Рим след, както дискретно ми доверява, „един напълно задоволителен престой в Кайро и Риад, където двамата с принца разрешихме някои висящи въпроси“. Въздържа се от повече подробности, но разбирам, че са били разчиствани сметки и че някой някъде в Саудитска Арабия, Египет или другаде е познал гнева на Аллах, защото е дръзнал да лиши за цели осемнайсет месеца Негово височество принц Азиз от най-добрия му финансов съветник. Хасан се интересува дали съм получил превода, който компенсира всичките ми разходи по случая с плодовия сладолед.
— Получих го и го сложих в рамка.
— Млади Франц, още веднъж ти благодаря от името на Негово височество и лично от мое име.
— Хайде стига, няма да говорим години за това.
Да, по някое време ще прескочи до Щатите, та ако ще и само за да се полюбува на новата ми играчка — казиното. Тъй като, разбира се, е запознат с всички подробности по начинанието ми. Запознат, но далеч не ентусиазиран, а и като че ли малко обиден:
— Не ми казахте нищо, когато се видяхме в Джърси.
— Вие вече бяхте наясно по въпроса. Дори си позволихте една тъпа шегичка относно лова на слонове.
— Но не ми предложихте да се включа.
Не, тъй като в крайна сметка бях предпочел китайците.
— Щяхте ли да приемете?
Смее се. Очевидно е отново някогашният Хасан — дружелюбен, но дяволски потаен. „Един Аллах знае“ — казва. Вече се каня да затворя, за да обърна внимание на другите две линии, които звънят без прекъсване, когато:
— Франц? Пазете се.
— От какво?
— Нищо конкретно.
— Да не би моят стар враг Мартин Ял да е поел по пътеката на войната?
— Не, поне доколкото знам.
Няколко секунди мълчание. Ясно, няма да измъкна нищо друго. Хасан не е от хората, които казват повече, отколкото са решили да кажат. Този път наистина затварям, леко раздразнен.
Следващото обаждане е от австрийското генерално консулство в Ню Йорк. И дали заради предупреждението, което току-що получих от Хасан, дали защото от седмици изпитвам смътното, но натрапчиво усещане, че наистина „има нещо гнило“ в историята Баумер-Хайди-хотел-казино-Анна Мозер, мигом заставам нащрек. Гласът отсреща е белязан с подчертан германски акцент, но е изключително любезен:
— Господин Цимбали, при вас ли се намира в момента една млада австрийска гражданка на име Хайди Мозер?
За миг се поколебавам. Но благоразумието надделява.
— Да, при мен е.
Възможно ли е утре представител на генералното консулство да проведе среща? С мен и в присъствието на Хайди?
В момента, в който разговарям по телефона, виждам Хайди и Марк-Андреа, които си играят. Огромната писта за електрически колички — подарък от оня кретен Лупино е просната по цялата дължина на големия хол. Човек би помислил, че се намира в Кастьоле или в Уоткинс Глен. И в центъра на зрителното ми поле, ограничено от рамката на вратата, е именно Хайди. Със зачервено лице и виеща от въодушевление, тя манипулира едновременно няколко командни ръчки — истинска прелест! Хайди живее с нас вече над три месеца и през цялото това време не помня нито секунда, в която да не е била източник на смях, на радост и на щастие. Изпитвам почти безпокойство. Отговарям: