— Нека да не е утре, моля ви. Нито вдругиден. Ще отсъствам по работа. Ще бъде ли проблем, ако отложим срещата с два дни?
Гласът остава спокоен и учтив:
— Така да бъде, господин Цимбали. Предполагам, че два дни наистина няма да променят нищо. Да речем, тогава в четвъртък в десет часа. Това устройва ли ви?
— По-добре вечерта. Тя е на училище. В шест часа.
Междувременно неизвестната особа, звъняла ми по третата линия, се е обезкуражила. Затова пък аз се обаждам на Розен:
— Джими, искам да знам какво искат от мен тези хора от консулството.
Той ми се обажда четирийсет минути по-късно, докато водя поредния телефонен разговор, този път с Хенри Чанс, който е влязъл в препирня с предприемача и настоява да се намеся. Прекъсвам обвиненията му — изреждани, впрочем, с невероятно спокоен тон — и поемам Розен:
— Франц, в консулството се е получила молба, подадена от австрийските социални грижи.
Което означава?
Което означава, че някъде в Австрия някоя социална служителка или нещо подобно е на мнение, че една осемгодишна австрийка трябва да ходи на училище в Австрия. И това ли е всичко? Случаят ми се струва толкова безобиден, че изпитвам облекчение. Но Розен се заема да постави нещата на мястото им:
— Франц, не го приемайте несериозно.
— Хайди ходи на училище тук, Сара има грижата за това.
Достатъчно е да се обясни на проклетата служителка за какво става дума. И ако се наложи, да ѝ се плати едно пътуване от Виена до Ню Йорк и обратно.
Усещам внезапен прилив на гняв — така де, няма да се оставя една социална служителка да ме прави на луд, мътните я взели! И именно той, Розен, трябва да направи необходимото. Да се оправя!
— Джими, едно е сигурно: Хайди ще остане при нас толкова време, колкото е съгласна Анна и колкото го желае самата Хайди. Точка по въпроса!
Не му давам възможност дори да ми отговори. И още се треса, когато телефонът иззвънява за трийсети или четирийсети пореден път.
— Господин Цимбали? Джеймс Олифан. Кога мога да ви видя?
Странно: едва ли е минала седмица след срещата ни на 18 септември, през която да не съм се сещал за него с предчувствието, че рано или късно отново ще застане на пътя ми.
— Бих искал да обсъдя с вас един личен въпрос — пояснява той. — По случайност днес съм точно в Лонг Айлънд, недалеч от дома ви. Няма да ви отнема много време. Може ли да намина?
Пристига към четири часа. Сара, валкирията и децата са излезли, тъй като Хайди тръгва отново на училище едва на следващия ден, и аз съм сам в къщата, като се изключи кубинската двойка, която има грижата за материалните подробности.
— Чудесна къща — отбелязва той. — Често ми е минавало през ум и аз да купя нещо по тези места.
Чакам. Намираме се в кабинета ми, на чиито стени съм окачил няколко рисунки на „Белият слон“ във вида, в който ще бъде на откриването си през април. Погледът на Олифан се спира върху тях и той поклаща глава.
— Осъществихте всичките си проекти със завидно умение. Сигурен съм, че успехът ще бъде на висотата на усилията ви. И че съседите ви няма да ви създават никакви проблеми.
Зелените очи се спират върху мен с присъщото си присмехулно изражение, сякаш в срещата ни, в отношенията ни още от самото начало и в цялата тази история с казиното има нещо ужасно смешно, известно единствено нему. Изпитвам към този човек изключително недоверие, но същевременно, което е още по-странно, и симпатия. Донякъде и съжаление: спомням си онова кошмарно създание жена му с нейния безжизнен и втренчен жабешки поглед.
— Говоря за Калтани, естествено.
— Разбрах.
— Те ще ви оставят на мира, господин Цимбали. Напълно. А освен това имат най-доброто желание да установите добросъседски отношения. И не виждат нищо лошо в това вашият Слон да бъде истински триумф и да стане най-посещаваното казино в Сити. Предвид факта, че вашето и тяхното заведение се намират почти врата до врата, те смятат, че биха могли да поемат достатъчно от привличаните от вас хора, за да си докарат сносни печалби.
Връзва се. Но съм убеден, че Олифан не е дошъл, за да ми съобщи тази новина. Продължавам да чакам.